- Търся те в очите на непознати хора, в ръцете на измислени вещици и чакам да свърши времето, да се върна при тебе... Искаш ли да ти кажа отново думите, от които така се страхуваше?
Тихо е, в този град на забързани стъпки, на аларми и тъжни сирени, на безименни улици и антени, дето късат с ръцете си облаци...
Слушай, защо все мълчиш и ме гледаш така замислено, какво търсиш в очите ми - там няма нищо освен теб...
- Страхувам се от пространствата помежду ни...
- Но те не са друго освен думи, неизречени още...
- Сънувам те и миражно се сбъдвам в мечтите ти...
- Чуваш ли как плачат птиците, как безмълвно умират звездите ни, а вятърът чупи тревите в гнева си...
Слушай!
Помня те!
Чуваш ли?
Помня как те намерих от нищото, как дойде с измислено име, с цветове, за които не знаех и поисках да имам ръцете ти, и поисках от теб да останеш...
Помня те... Липсваш ми... Знаеш ли?
- Остани при мен!
- Да остана? За какво? Погледни ни, вече се караме...
- При нас е така... караме се... Ти ми казваш, когато съм арогантен мръсник, а аз ти казвам, когато си адски досадна, тоест в 99% от времето. Не ме е страх, че ще те нараня, защото ти минава за две секунди и пак ставаш досадна!
- Тогава...
- Няма да е лесно. Ще бъде адски трудно. Ще трябва да работим върху това всеки ден, но съм готов, защото те искам. Искам те цялата и завинаги, аз и ти, всеки ден!
Откъс от "Тетрадката", Никалъс Спаркс
