Ела при мен. Седни. Почакай. Искам да ти покажа нещо...
Ще ти покажа колко те обичам. Не, няма да го казвам.
Някак си звучи банално, както розите червени. Да, красиви са, ала тази баналност някак не ги прави специални, затова предпочитам кали.
Няма да ти кажа също, че съм готова да умра за теб, защото на думи всеки го може.
Аз просто ще погледна в очите ти и ще ти покажа треперещите си ръце. И ще ти разкажа как се чувствам. Почувствай го, усети го, разбери ме!
Аз няма да ти казвам, че те обичам, а ще ти покажа.
Сутрин рано като стана ще ти направя любимата закуска, ще ти нарисувам на салфетка сърчице, ще ти оставя бележка, че ми липсваш.
През деня ще ти изпратя съобщение, ще си измисля стих и ще ти го напиша. После ще ти звънна да ти кажа, че ми липсваш, а след минута ще звънна отново, защото все още ми липсваш...
Ще ти покажа, че те обичам. Дори при малките скандали. После ще те целувам силно и ще остана до теб. Защото те не могат да ни разделят, само да ни направят по-близки, по-силни, да станем едно цяло.
Ще ти покажа, че те обичам, когато те хвана за ръката и затанцуваме на любимата ни песен. Без да говорим, само ще се движим, притиснати един в друг. И тогава пак ще ти покажа любовта си. Ще чуеш как сърцето ми бие силно... за теб.
И когато ме попиташ: Обичаш ли ме, мила? Аз няма да ти отговоря, а ще те погледна в очите. Отговорът там ще видиш. И тогава ще ти покажа, че те обичам, като те целуна силно, чак до болка.
И ако тогава разбереш отговора, ако и ти го чувстваш, само тогава целуни ме. Ако не – върви си докато е време.
Защото най-силно обичат тези, не които казват "Обичам те!”, а тези, които ти го показват всеки ден в онези малките неща - в кафето, закуската, в целувка, в танца.
