Когато си тръгна, ще оставя бъркотия. Бележки върху салфетки, разпръснати по пода около леглото ти. Наполовина изпито вино в хладилника. Отпечатък от червило върху чашата. Черен чорап между чаршафите.
Когато отвориш очи на сутринта, ще ме откриеш в аромата – свежата зеленина през прозореца, люляк и роза по възглавницата, мента от паста за зъби в дъха ти. Ще се обърнеш и ще откриеш косми от косата ми, преплетени с твоите. Ще смъкнеш дрехите си, ще влезеш под душа и ще настръхнеш,
защото ще си спомниш
меките ми длани по гърба си,
нежните целувки, от които
в миг изпитваш ужас,
че светът ти
ще се промени напълно
и си прав.
В сърцето ти оставих стъпки -
внимателно,
съзнателно
проправих път. Създадох място
за себе си. За нас.
И докато гледаш как капките падат, горещи и безмилостни, ще усетиш върху езика си всички думи, които не успя да ми кажеш. Съжалението, лепкаво и кисело като вкуса на снощна бира.
И ще влезеш във водата,
ще я оставиш да се стича,
от кожата ти да изтрие
спомена за мен.
Ала не може.
Водата дива е като дъжда.
И ще има буря, когато си отида. Сметки върху плота. Празни бутилки върху масата. Непрочетени съобщения в пощата ти. Празни кутии върху стола, на който седях, докато си разказвахме истории. Онези истории, които си проправяха път към сърцата ни.
Ще ме усетиш в тишината. Когато отсъствието ми е осезаемо, когато вдишваш и копнееш за моето дишане, в ритъм с твоето.
Ще усетиш липсата ми, която прави света да изглежда непълен. Един чифт обувки до вратата. Една връзка ключове на масата. Едно шише шампоан – с аромат на люляк – което отваряш, само за да вдъхнеш уханието ми
и да си спомниш
как се смеехме и плачехме,
и чувствахме.
Как паднахме.
И се разпаднахме.
А ти не се бореше. Не остана. Не ме спря да не избягам, когато разби сърцето ми. Защото избягах. И звукът от стъпките ми по паважа ми даде повече спокойствие
отколкото намирах в теб.
А ти ще ме усетиш, щом си тръгна
сякаш всичко, което
те е правило цял и завършен
го няма.
