Забравихме какво е да бъдем себе си и започнахме да зависим един от друг, сякаш няма живот извън нашия дом и нашата история.
Забравихме да пуснем сърцата си, а вече пуснахме ръцете си. Забравихме колко е трудно да се дистанцираш от човека, когото обичаш най-много, без да го нараняваш.
Забравихме, че отдавна вървим не заедно, а поотделно. Зависимостта, малоценността, презрението и рутината надделяха над нас и ни промениха. И сега, когато се погледнем в огледалото, не виждаме предишното си отражение.
Да пуснеш ръцете, които до вчера си държал толкова силно, е все едно да се сбогуваш. Но се сбогувахме толкова много пъти, че сърцата ни спряха да го приемат насериозно. Да пусне сърцата си, преди да пуснем ръцете си, е истинското признание, че любовта е преминала...
Забравихме, че обичаме чист въздух, пространство и самота толкова, колкото да прекарваме време заедно. Забравихме, че любовта не е пристрастяване и сега знаем само как да бъдем заедно и как да се мразим един друг, защото сърцата ни не знаят как да бият отделно.
РЪЦЕТЕ ТИ БЯХА МОЕТО УБЕЖИЩЕ И НАЙ-БЕЗОПАСНОТО МЯСТО НА СВЕТА
„И тръгнахме по различни пътища, но забравихме да пуснем сърцата си един на друг, преди да пуснем ръцете си“, Марио Бенедети.
Забравихме, че се нуждаем от любов към себе си и затова решихме, че е време да си тръгнем. Но казаните думи не отразяват това, което чувстваме в душата и затова гневът прониква вътре в нас, като разбива сърцето на малки парченца.
Забравихме да бъдем себе си. Станахме двама непознати, които не чувстват нищо друго освен омраза и просто се нараняват един друг. Чувстваме се самотни, отдадени, опустошени. Не знаем как да живеем без другия.
Но най-вече забравихме да признаем, че в действителност няма любов между нас. Обичаме любовта, която си представяме, но тя е нереална. Това е просто илюзия, която създадохме, когато спяхме с отворени очи.
Опитвайки се да обичаме още повече, спряхме да изпитваме истинска любов един към друг и потънахме в безсмислени отношения. Любовта ми към теб се превърна в страх да не те загубя. И страхът от загубата се превърна в омраза - загубих своята - загубих своята идентичност, така че вече не можех да те обичам.
Тогава, когато спряхме да уважаваме себе си, разбрахме, че нашата любов вече не е любов, а задушаваща връзка, от която наистина ни боли.
Трябваше да се научим да бъдем себе си.
И така, след всичко, през което преминахме, трябваше да се научим да обичаме себе си отново. Трябваше да се примирим с болката, която сме си причинили от страх да не останем сами.
Едва когато разбрахме, че ако става въпрос за любов, никога не трябва да се губим, най-накрая можехме да се сбогуваме един с друг... вече и със сърцата си!
