- Трябва да тръгвам.
Двамата стояха един срещу друг пред входа на аерогарата. Забързани хората ги заобикаляха, но те дори не ги забелязваха. Сякаш бяха сами в целия свят. Мълчаха и се гледаха. Думите бяха излишни. Пръстите на ръцете им се докоснаха и топлина се разля в телата им. Дори това леко докосване, им стигаше, за да се почувстват отново едно цяло. Любовта се усещаше от всяка фибра в телата им.
Той направи крачка назад.
Все едно откъсна част от нея, така я заболя. Знаеше, че има моменти, когато животът те поставя на колене и ти идва да крещиш, да плачеш, да се молиш... Но единственото, което можеше да направи сега, е да е силна. Беше му обещала. С усилие успя да се стегне и да спре сълзите в очите си. Усмихна му се.
- Само шест месеца, любов. - той едва проговори. - Шест месеца ще работя там и после ще сме заедно всеки ден. Шест месеца.
Вдигна ръка и я погали нежно по бузата. Не посмя да я целуне. Знаеше, че ако го направи има голяма вероятност да не тръгне, а се налагаше. Нямаше избор.
Пое дълбоко въздух и с бърза крачка се отправи към входа. На вратата се обърна към нея. Тя стоеше и му се усмихваше. Махна и за сбогом и влезе.
Едва, когато го изгуби от погледа си, сълзите потекоха от очите й...
Не знаеше колко дълбока е любовта й преди да дойде времето на раздяла.
