Пет-шест месеца, колко станаха? В този малък град, съседни квартали, сигурно е минавал по най-заобиколните пътища, но няма как – ето засякохме се.
Вече отново съм във форма, даже по-добра от тази, когато бяхме заедно. Къдриците ми блестят в червено, очите ми са засмени. Усмихвам му се и дори с лека насмешка го питам: "Как си?“
Той започва да говори някакви неща, не го чувам. Не ме гледа в очите. Търся да хвана погледа му, но бяга. Погледни ме! Погледни ме! Искам да ти видя очите! Тя е до него. Гледа встрани, вече съм я видяла. Не ме интересува.
Погледни ме в очите! Знаеш ли, че вечер не смеех на заспя, защото си мислех, че няма да се събудя. Дъхът ми спираше щом осъзнаването, че не сме заедно стигаше до мозъка ми. Знаеш ли, че не можех да излизам навън. Страхувах се да не те видя, знаех, че няма да го понеса. Когато трябваше да започна да излизам вървях с поглед в земята. Не можех да рискувам да те видя смеещ се, весел, жив без мен. Аз не зная как бях жива.
Един път те мернах. Беше на колелото си. Тогава се обадих на един мъж и прекарах нощта с него. На сутринта се събудих и чух: А кафе няма ли да има? И се сетих как една неделя се събудих без теб в леглото, а след минутка ти дойде – прашен и потен, с кафе за мен и цигара в ръка: – “Мила, измазах половината кухня и направих кафе.” И целувка, естествено, че имаше и целувка. И повече и много повече. Вече съм забравила тялото ти, но си спомням силните ти ръце. Любимата ми възглавница. Как се будех посред нощ и търсех ръката ти, да се сгуша в нея.
Два пъти се влюбих след теб, но все сравнявам. И най ми липсва лекотата. Лекото, когато се запознахме. Лекото начало, което в миг се превърна в четки, бои, разходки, филми. Няма кътче в града, където да не сме били, където да не сме пили кафе. Сега отново е пролет и вървя по стъпките ни, леко. Лекото ти изчезване, когато разбрах колко много си запълвал. Лекият ти смях, всичко толкова лесно, че нямаше как да не се изпари.
Не, не ме гледай виновно. Отдавна съм ти простила. От тази година все още имам смях в себе си. Не съм махнала картините. В трудното си казвам - той щеше да се засмее и да махне с ръка. Благодаря ти, че си тръгна. Аз само щях да го направя трудно. Ти ми остави пустотата, защото е лека… Леко ми е…
Вижте още от: milasum.blogspot.bg
