Не искам да започвам това писмо с извинение, но усещам, че трябва. Съжалявам, че през целия си живот съм била готова. Готова всяка сутрин, готова при всеки поглед, който трае секунда по-дълго, готова при всеки искрен комплимент. Готова с широко отворени очи и още по-широко отворено сърце. Родена съм готова да се влюбя.
Но е трудно да устоя на опитите на живота да превърне тези широко отворени очи в подозрително присвити. И макар да ми се иска да кажа, че ще се боря с живота и ще го победя, не съм сигурна дали ще мога. Искам да усещам тази чиста надежда, която винаги ме е вдъхновявала. Дълбоко в себе си, все още я усещам. Тя е в смеха, който ме хваща неподготвена и в мечтата, която ми оставя лека усмивка. Но надеждата не трае достатъчно дълго, за да я почувствам наистина, да ме подтикне да се влюбя, вече не. Вместо това тя се превръща във всепоглъщаща болка. Раменете ми се прегърбват, спомняйки си колко ми е било трудно да остана права след последната раздяла. Ръцете ми натежават и помнят как последните няколко пъти, когато съм прегръщала някого, прегръдката ми е оставала без отговор. Краката ми се прекалено уморени, за да последват някого, а в стомаха си усещам празнота. Като болест от нерви.
Мисля, че това всъщност е сърдечната болка. Когато сърцето е прекалено уморено, за да обича. И съжалявам, понеже никога не съм отказвала да обичам. Никога не съм се колебала да харесвам. Усмивките не са ме правили нервна. Но напоследък го правят, когато идват от някой друг. Част от мен не иска да се привързва заради риска да бъда наранена още веднъж. Защото тази част от мен се съмнява, че ще може да се справи с още едно „още веднъж“.
И мисля, че това е истинско малодушие. Да позволявам на несигурността да ме възпира. Затова съжалявам, че съм страхлива и че вероятно се представям като много по-сдържана, отколкото всъщност съм. Не е честно, че ти се налага да полагаш повече усилия от предишния ми. Не е честно, че вече имам „стени“, защото никой не обича това (ообено ако са лабиринт). Не е честно, че ти се налага да ми обещаваш, че няма да ме нараниш, защото никой не може да изпълни такова обещание. Не е честно, че имам нужда да чуя това, нито че ми е нужно толкова време, за да ти повярвам, при положение, че се гордеех с вродената ми доверчивост. Съжалявам.
Всичко, което мога да кажа е, че макар моментите на смях и мечти да са по-редки, те все пак са живи дълбоко в мен. Доверието е нещо, в което винаги ще вярвам, дори да ми е трудно да го изпитвам точно сега. И знам, че все още е възможно да се влюбя, макар да не съм толкова готова, колкото съм била винаги.
И може би това не е толкова лошо.
