Здравей,
Напоследък все по-често се връщам назад в годините, в спомените, в мислите си... И все по-често се хващам, че мисля за теб. Понякога ми е трудно да приема, че вече не си част от живота ми. Друг път се смея тихо, почти наум, когато се сетя за някоя забавна случка, която сме преживяли двамата. Понякога се чудя как ли изглеждаш сега, дали работиш на същото място, къде прекарваш почивните дни...
Не ме разбирай погрешно, това, което изпитвам, не е тъга. Тази фаза изчезна, точно както и нашите съвместни планове. Вече не се чувствам тъжна, когато случайно се отбиеш на гости в мислите ми. Не ме боли, когато си те представя щастлив, с друга жена, прегърнал я нежно, така както някога прегръщаше мен. Разбира се, ще бъде лъжа, ако кажа, че тези мисли ми носят радост. Но нишката на тъгата се скъса в мен толкова отдавна...
Трудно е да ти опиша точното състояние, в което се намирам, та дори и самата аз не мога да го определя... Това са непознати води за мен. А ти беше фарът, светлината, които ме напътстваха, когато ходех по брега в тъмнината. Знаех, усещах къде е моят дом. Но сега тази светлина не свети, поне не и за мен, а аз съм толкова безпътна...
Не мога да си „кривя душата“, че не си ми дал всичко, на което си способен. Напротив, много добре знам колко много ме обичаше и как беше готов да минеш през пламъци, само за да си до мен. Нали казват, че в една връзка винаги единият обича повече. Е, това беше ти, макар и да не го признах дори пред себе си. Толкова сигурна съм във всичко това, колкото и в това, че вече не заемам място нито в съзнанието ти, нито в сърцето ти. Но сега пиша това писмо... а ти си някъде там...
Знаеш ли какво? Аз никога няма да те преживея. Не си мисли, че го казвам, защото не вярвам в щастливия край, в това, че и аз ще срещна моя човек някой ден. Разбира се, че той съществува и чака да ме намери, точно както и аз чакам него! Няма да те преживея, защото няма да си простя. Сега сигурно се чудиш какво... Няма да си простя, защото докато ти ме обичаше безпределено, даваше всичко за мен и искаше да създадем семейство, аз не бях готова, не бях на „тази вълна“, винаги гледах някъде встрани, очаквайки животът да ми предложи нещо по-интересно от теб. И така, макар да те обичах много, пътищата ни неусетно се разделиха, а между нас постепенно зейна пропаст. А сега, аз продължавам да съм на същото място, чакайки отново да се случи нещо вълнуващо... Каква ирония на съдбата, нали?!
Благодаря ти, мили мой, че ме превърна в един по-добър човек, че ми показа какво е истинска любов и бъди сигурен, че няма да се задоволя с нищо по-малко от това, което ти ми даде. А ти ми даде света.
