Винаги мога да разбера, че някой се е влюбил, когато започне да произнася името на някого по различен начин. Промяната беше съвсем малка, но я забелязах. Изговаряше всяка буква толкова внимателно, сякаш искаше да си сигурен, че можеш да ги кажеш по начин, който никой друг не би могъл. И в един момент всичко се промени...
Странно нещо е да загубиш благоговението на някой, който някога се е отнасял с теб като с най-ценното нещо. Да си сигурна, че си центърът на неговата слънчева система, а после изведнъж да си просто още една самотна планета. Цялата вселена започва да изглежда различно - или може би винаги е изглеждала по този начин и ти просто ме накара да я видя по различен начин.
Истината е, че дори не съм сигурна, че ми липсваш ти, а по-скоро човекът, който ставах, когато се гледах през твоите очи. Никога повече няма да бъда този човек, който ти беше поставил на пиедестал. Имаше части от мен, които ти някого обичаше толкова силно, че не можех да не започна и аз да ги обичам. Но в най-лошите си дни се питам дали изобщо са съществували. Коя съм била аз и коя си искал да бъда аз? Какво промених в себе си само за да ме обичаш?
И може би всичко, което се случи между нас, е за добро. Може би вече, когато не си наоколо, мога да бъда наистина себе си, на 100% - с всички хубави черти и недостатъци, които толкова старателно се опитвах да скрия от теб.
Може би винаги е трябвало да бъде така. Но все още не мога да се отърся от чувството, че в момента, в който си тръгна, ти взе нещо със себе си и най-големият ми страх е, че това е нещо, което все още трябва да ми принадлежи.
Мисля, че ще прекарам целия си живот в опити името ми да звучи дори наполовина толкова красиво, колкото когато го произнасяше ти.
