Казват, че навън било е вече зима. Студено е било. Не вярвам! В мен е вечно лято и слънце още грее в моето сърце.
И тази сутрин се събудих там, на онова топло и приятно място – в прегръдките на моето момче.
И сякаш бях на плажа, сякаш горещите слънчеви лъчи докосваха лицето ми и ми беше толкова хубаво. Беше топло, беше лято.
А после ме хвана за ръка и излязохме навън. Но на мен пак не ми беше студено. Виждах слънцето в очите му, в усмивката му. А ръката му държеше моята и си представих как се разхождаме в парка и е пролет, и е красиво. Забързани хора минаваха покрай нас и ме гледаха все едно се чудеха: "От къде е тази усмивка? Защо е толкова щастлива, не й ли е студено?”
Не, не може да ми е студено, мен ме топли любовта!
Неговата любов, моята любов, нашата любов. И любовта на хората, на животните дори, на малките деца.
Не замръзва този, който в душата си пази любовта, който сърцето си е подарил на любимия, а той, той го пази винаги на топло.
А вечер? Вечер ми е най-топло. Когато се прибирам в своя дом любим, когато седна на дивана, а в мен се сгуши той като дете. Когато си приказваме приятно, дори когато си мълчим. Когато страстно ме целуне, когато сгушени един във друг заспим.
И няма как на мен да ми е студено, щом до мен и с мен винаги е любовта!
