Един ден, симпатичен млад мъж застанал в центъра на града, обявявайки на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето му. То наистина било от безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо. И хората се съгласили с думите му - това наистина било най-красивото сърце, което някога са виждали.
Тогава обаче от някъде се появил един старец и казал: - Твоето сърце не притежава хубостта на моето! Насъбралото се множество и младият мъж погледнал сърцето на стареца. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се образували дълбоки бразди...
Хората гледали смаяни стареца, как било възможно да твърди, че неговото сърце било по-хубаво... Младият мъж, като видял в какво състояние е сърцето на стареца, се разсмял и рекъл: - Ти май се шегуваш! Да сравняваш сърцето си с моето?! Моето е перфектно, а твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда...
- Да - отговорил му старецът - Твоето сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменил за моето. Всеки белег върху сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдал любовта си. Аз откъсвам по едно парче от сърцето си и го подарявам. Понякога и на мен ми подаряват късче сърце, което приляга на мястото, от което съм откъснал от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова се получават и такива ръбове понякога. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек.
Понякога съм дарявал от моето сърце без другият да ми е давал от своето. От това са празните бразди, които са останали. Да даряваш любов означава и да рискуваш.
И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да запълнят празните места...
