Октомври е, ала не ми е студено. Никак даже.
Есен е. Навън вали. Ала в душата ми е топло, а слънцето е в моите очи.
Ако в сърцето ти има любов, ако в мислите ти има красиви неща, ако в прегръдките ти има любим човек, не е важен сезонът.
Може цял живот да ми е слънчево лято и приятна пролет. Е, от време на време ще вали. Но после пак ще грейне и ще се появи дъга.
Октомври е, а на мен не ми е студено. Сгушвам се в теб и нищо друго няма значение. Нека си вали навън, нека духа, да гърми. Ние ще си направим топъл чай. Ще се излегнем после на дивана и ще се завием само с любов. Ще си разказваме красиви истории и ще разглеждаме снимки, изпълнени с приятни спомени. Ще се смеем силно от сърце, докато не се изморим и ще се облегна на твоите рамене.
Есента ще бъде много топла и зимата дори.
За тези, които носят любовта в сърцата си, няма значение дали навън е студено и дали вали пороен дъжд.
Когато бях малка, баба ми разказваше как винаги й е било студено, докато не срещнала дядо ми:
"Тогава, момичето ми, вече не усещах студ. Знаех, че има кой да е до мен в най-студените моменти, да ме топли с думи, със очи, с ръце, с любов. Дори започнах да обичам есента. Защото нямаше нищо по-хубаво на света от прегръдките на дядо ти. Сякаш ме водеха на по-красиви и топли места и исках да остана вечно сгушена в него. Защото момичето ми, ако около теб има истинска, силна любов, никога, ама никога няма да ти е студено.”
Сега разбирам думите й.
Сега стоя и гледам през прозореца как листата падат, как дъждът вали, а на мен – на мен не ми е студено. Никак даже.
