Пристрастяването е белег на всяка любовна история, основана на сляпо увлечение. Всичко започва, когато обектът на твоето обожание ти даде упойваща, халюциногенна доза от нещо, което никога дори не си посмявал да признаеш, че искаш — може би емоционален спийдбол от бурна любов и размътени усещания. Скоро започваш да копнееш за това прекомерно внимание с натрапчивия глад на истински наркоман. Когато ти откажат дрогата, направо се поболяваш, обезумял и изтощен (да не кажа възмутен от дилъра, който отначало е насърчил тази пристрастеност, но вече не иска да доставя хубавото вещество — макар да знаеш, че го държи скрито някъде, по дяволите, защото преди ти го даваше безплатно).
Следващият стадий те заварва измършавял и треперещ в ъгъла и единственото сигурно е, че ще продадеш душата си или ще обереш съседите, само и само да получиш онова нещо още веднъж. Междувременно обектът на обожанието ти вече е отвратен от теб. Гледа те, сякаш никога преди не те е виждал, камо ли да те е обичал страстно. Нелепото е, че едва ли можеш да обвиняваш него. Искам да кажа, виж се. Представляваш покъртителна гледка и дори сам не можеш да се познаеш.
Ето това е. Вече си стигнал до края на заслепението, до пълното и безмилостно обезценяване на собствената ти личност.
Фактът, че даже мога спокойно да пиша за това днес, е могъщо свидетелство за оздравителните сили на времето, защото тогава не понесох случващото се много добре.
Из "Яж, моли се и обичай" на Елизабет Гилбърт
