Още помня първия път, в който си помислих, че няма любов. Нося този спомен като тайно, добре прикрито тежко престъпление, за което никой, освен сърцето ми, не бе разбрал.
Обвиних целия голям свят в липса на любов, само защото тя отсъстваше в сърцето на един човек. И то не, че липсваше у него, като умение, понеже... вероятно все някога, все някого, все някак и неговото сърце щеше да обича... просто не обикна мен.
Този извод и това смирение, разбира се, не ме осениха веднага. Отделих цяла вечност време, за да ближа рани и да се питам дежурното за всяко разбито сърце "Защо?"
Отговорът дойде в онзи миг, в който ме обикна човек, направен сякаш да бъде точно моя човек. (Разбирайте - някой, който години наред е слушал, записвал, отсявал и приближавал до мен всичко, за което някога съм копняла.)
Мирише ви на приказка, нали?
Вероятно е логично, справедливо и съвсем в реда на нещата тази история да завърши минимум със сватбен марш, само че тя не завърши така. Всъщност тя нямаше възможност да завърши, защото нямаше шанс да започне.
Нищо. Разбирате ли - нищо.
Пред мен стоеше принцът на бял кон, а сърцето ми невъзпитано се прозяваше от безразличие. Хлад, на който не знаех, че съм способна. Към човек, който би ми дал всичко.
И ето тук, в този миг, за втори път в живота ми, клишето "Заслужаваш повече" изпълни цялото ми същество. Само че, за разлика от преди, сега го чух отвътре. И не само го чух, усетих значението, силата и цялата емпатия в онези думи, които в недалечното минало ме убиха...
Любовта е свободна. Това разбрах. Свободна е да дойде. Да си отиде. Да направи грешен избор. Да даде живот и да убие. Свободна е да бъде, каквато си поиска и пак да бъде любов. Да мачка идеалите ни и да се влюбва в парадокси. Да прави рани, а после да ги целува.
Но от всички свободи, които ѝ е отредено да носи, любовта е най-свободна да не обикне.
Автор: Ariadna
