Къде беше, когато имах нужда от теб? Аз те търсих, а теб те нямаше. Вместо теб аз усещах една далечина, една мъгла, едно отсъствие, една стена. Аз се протягах и протягах, търсейки теб, но теб те нямаше.
Беше като сянка – хем си тук, хем те няма.
Защо ме предаде така? Защо ме нарани? Не ме ли харесваше? Не заслужавах ли твоето внимание?
Беше ми студено. Бях сама. Търсих любов и ласка – но усещах само студенина.
Защо ме изостави така сама в студа и мрака?
Беше ме страх – исках да ме прегърнеш и стоплиш, да ме утешиш и успокоиш.
Стоях си и чаках теб, но ти никога не дойде. Гледаше отстрани как всичко се случва и затваряше очите си.
Сърцето ти беше затворено и моето бавно гаснеше също.
Изморих се да чакам един ден. Изморих се да плача.
Измръзнах до кости и вече не усещах нищо. Сълзите изсъхнаха, сърцето ми изстина, душата ми изстена.
Трябваше да продължа сама – сам-самичка в големия, непознат свят. Не знаех и бързо трябваше да порасна, да се уча от грешките си, да се блъскам в стени, да се боря с препятствия.
Болеше ме, но трябваше да продължавам – без опора, без съвет, сама в незнайното. Без навигация, без компас. И много често се губех, лутах се и се въртях в кръгове.
В тези моменти исках ти да си до мен, имах нужда от твоята подкрепа.
Но пак се разочаровах, още повече се обърквах и започнах да обвинявам себе си.
Мислех, че аз съм виновна за всичко.
И се наказвах, линчувах се. Никога не се обикнах, защото не мислех, че и ти ме обичаш.
Изтезавах се, причинявах си болка и ти не ме спираше. Стоеше и гледаше безмълвно, а много често отвръщаше и глава.
Очакваше от мен нещо – не знам какво. Така и не го постигнах. Така и не разбрах какво искаш от мен…
От мен или от себе си?
Разбрах – в мен ти си виждал теб.
Автор: Вилина Кристоф
