Ако възприемахме отношенията си с другите като нещо, което е тук да ни помага, а не да ни вреди, щяхме да гледаме на света по един по различен начин. Ако разбирахме, че всеки, който се появява в живота ни, е сроден и с присъствието си ни помага да учим уроците си, да растем, да се развиваме, да чистим и "плащаме" отминала карма.
Ако осъзнавахме това, щяхме да се много повече благодарни за всяко случване, всяко познанство. Щяхме да не се страхуваме да гледаме хората в очите. Щяхме да си позволяваме да потъваме и да се губим в тях. Да изгаряме, изпепеляваме и да се прераждаме. Да се намираме.
Ако осъзнавахме, че времето, в което живеем, е наситено с толкова много сродни души и имаме такъв голям късмет да живеем точно в него - да срещаме всичките тези хора, които са така близки на душата ни и са наше семейство от векове. Сменят лицата, косите си, телата. Сменят интензитета и наситеността си. Енергията на свързването. Има такива, с които се познаваме от векове, други от хилядолетия. Преплитали сме нишките си безброй стотици пъти, по безброй милиони начини.
Ако осъзнавахме това, щяхме да притихнем и да благодарим. Щяхме да разберем, че имаме нужда от тях, за да се превърнем в най-доброто свое аз, да следваме ритъма си и да намерим любовта вътре в себе си. Натам ни водят - навътре към сърцата ни. Учат ни, че носим всичко, от което имаме нужда. Карат ни да вярваме в невъзможното, мистичното. Да усещаме, да гледаме света с очите на дете.
Нашето дете - онова, което често пъти забравяме, че носим в себе си. Припомнят ни, че не сме сами. Чертаят пътека към нашето бъдеще. Идват и си отиват, за да може да се срещнем отново някъде там. Когато ще имаме необходимост, когато ще се повикаме отново.
Автор: Силвия Крумова, SilviAmica
