Жените не си тръгват от мъжете, а от отношението. Дълго време, понякога с години, мислено стягат багажа си. Не се решават. Опаковат го, разопаковат го. Прибират в куфара някой понамачкан красив спомен заедно с роклите, които мислят, че повече няма да облекат, защото не им стават от доста време, но им е жал да ги изхвърлят.
Замислят се за времето. За мъжа от спомена. Изваждат и още мигове щастие от нафталина и правят прожекция в съзнанието си на миналото. Виждат обичания мъж такъв, какъвто е бил – нежен, спонтанен, отдаващ. Виждат го щастлив и обичащ. И си спомнят, че са били обичани.
Тогава се замислят. Да тръгнат ли? Да останат ли? Какво и кога дойде промяната? Ще отшуми ли като смущение по телефонна линия във връзката помежду им? Труден период или горчиво постоянно настояще? Мъжа ли обичат или спомените си за него?
Понякога тези жени обичат мъжете си, но им тежи празнотата от това дали мъжете им още ги обичат. Разстилат пред себе си като овехтяла дреха нераздадената си нежност с крива, тъжна усмивка. Да я преправят ли, да я освежат ли? Да я облекат отново и да я поносят, за да зарадват мъжкото сърце. Да се пременят като жената от спомените. Може да срещнат мъжа от миналото в настоящето… кой знае?
Понякога обличат нежността. Не бързат да я сгънат в куфара. Не им се тръгва… Пременят се със спонтанността, страстта, суетата дори. Всеки ден обличат нещо позабравено, почти ново, отдавна неносено.
И мъжките очи са огледалото, в което се оглеждат дали им прилича още и дали са красиви. Търсят знак нужни ли са. Още ли има кой да ги чака, ако закъснеят нощем с някоя минута. Има ли още любов за тях, заради която да останат и да забравят, че могат да съществуват другаде, защото са си у дома, на единственото място, където принадлежат.
Жените стягат мълчаливо и с меланхолия багажа си. Дълго. Броят минутите останали ли са или са се свършили от много време. Претеглят усмивките и сълзите си. Мерят плащовете самота и цветните си споделености. Мислят и премислят хиляди пъти. Вглеждат се дълбоко да открият причини да не прекрачат прага. Ако мъжете се сепнат от съня на ежедневието, разпознават в жената любовта. И се връщат към себе си. Към нея. Ако съумеят да я прегърнат преди да е прекрачила прага, разбиват всяко болящо ненужно „сбогом” и отрезвяват съзнанието си. Запазват щастието и обичта между четирите стени. И никога повече не приемат нищо за даденост.
Ако мъжете променят отношението си, раняващо с безразличие и мълчание, жените не тръгват. И любовта остава.
Автор: Валентина Йоргова, myvelikoturnovo.com
