Имах те в бури, имах те и в слънчевите дни.
Имах те и още имам те завинаги в сърцето ми.
Нямах те понякога в мрачните дни, когато така самотно ми беше.
А ти беше там, до мен, но с поглед студен. Нямах те тогава.
В тишината красива имах те. Толкова добре чувствах се, когато без думи обичахме се.
Ала нямах те в миг, в който тишината така коварна беше, болеше и всичко в мен крещеше. Че в сърцето имам те, ала в ръцете нямах те.
Имах те, когато щастливи и боси вървяхме по пясъка, докосвахме вятъра, а ръцете ни бяха една в друга вплетени.
Нямах те, когато сама на брега едва докосвах бурното море, а ти на отсрещния бряг стоеше. Не, не беше много далеч, но ми се струваше, че си на цял живот разстояние.
Имах те, когато вечер, сгушени двамата, смеехме се на целия свят. Когато погледите ни, толкова влюбени, един от друг бяха неоткъснати.
Нямах те, когато вечер бяхме обърнали гръб един на друг. Аз ли се сърдех, ти ли ми беше ядосан, ала гняв изпълваше душите ни. Ръцете допираха се, ала сърцата бяха толкова далеч едно от друго. Тогава, любов моя, нямах те! И така болеше...
Имах те и през трудните ни дни дори, когато ти винаги беше до мен, аз винаги бях до теб. Защото любовта е и в радостта, и в болката, и в очите, и в сърцата.
Имах те и нямах те. Исках да избягам и после пак да се връщам.
Имах те и нямах те, но любов моя, винаги обичах те и винаги ще те обичам!
