Не бях сигурна и ме беше страх. Не знаех каква болка мога да причинявам, докато не я видях изписана на лицето ти, което обичам повече от всяко друго. Беше чиста, силна, неподправена болка. След като изрекох онези думи, застинах на място, а сърцето ми искаше да протегна ръце и да те прегърна. Но загубих това право в секундата, в която те нараних. Наистина ли съм такъв човек?
Чакай.
Усещам как устните ми отронват думата. Искам да ти кажа, че сбърках и че имам нужда от теб. Че обичам само теб. Искам да съм тази, която лежи до теб вечер. Искам да съм тази, в чиито очи гледаш всеки ден и си мислиш, че би ме избрал отново и отново. Искам го, макар да съм тази, която разби сърцето ти.
Просто изчакай.
Още две думи се отрониха от устата ми. Знам, че искаш да си тръгнеш, но не мога да те пусна. Обърни се и изчакай. Ще намерим начин да оправим тази каша. Ще ти се извиня, знам че съм незряла за нещата, които очакваш от мен. Не мога да те пусна, не още.
Моля те, изчакай.
Думите ми ме предават. Не мога да ги изрека, сякаш нямам глас, а имам да ти казвам толкова много. Но има ли смисъл? Знам, че никога не би забравил това, което ти причиних.
Имам нужда да изчакаш. Но нямам право да го искам от теб. Вратата се затвори. Вместо да те спра, те пуснах. Защото не е честно да те карам да чакаш, независимо колко те обичам.
