На някои хора не им е писано да останат. Колкото и да променят живота ви, колкото и да ги обичате, някои хора просто са „временни”.
Отне ми известно време, за да приема, че понякога дори най-красивите връзки свършват. Понякога губим хора, които сме мислили, че ще бъдат до нас завинаги. Все още се уча да приемам, че отсъствието им не трябва да съсипе паметта ни за тях. Уча се да оценявам това, което съм спечелила от познанството ни, отколкото да се съсредоточавам върху празнотата, създадена от тях. Мисля, че „временните” хора са помощници. Някои биха ги нарекли ангели, но за мен няма значение. Те влизат в живота, когато и двамата се нуждаете един от друг. Ти им даваш цел, а те озаряват живота ти.
Неслучайно се привързваме към някои хора повече отколкото към други. Животът ни държи близо до онези, които докосват душите ни. Вярвам в съдбата. Вярвам, че животът намира начин да ни срещне с определени хора, така че те да осветят пътя ни. Вярвам, че трябва да се доверим на процеса. Поглеждайки назад, всеки един от тях е променил живота ми малко или много, оставил е своята диря и в момента предизвиква усмивка на лицето ми.
БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ СЪЗДАДЕ ДОМ В СЪРЦЕТО МИ
Има и хора, които оспорват всичко, в което вярвате, дори и начина, по който се възприемате. И те, и онези, които разкриват нови хоризонти пред нас чрез любовта и вярата си, споделят нещо общо - те ни учат, че колкото и пъти да се спънем или паднем, струваме достатъчно, за да продължим напред.
Срещнах всички тези хора. Те си тръгнаха, но уроците им останаха. Не ги обичам по-малко сега, но все пак ми липсват. Те ме научиха ме да обичам себе си за вечните хора. Има красота в ефимерното, в тези краткотрайни връзки. Може би, ако се застоят твърде дълго, жизнеността затихва и съобщението им се губи в шума…
