"Нашите раздели" – е едновременно смешна и тъжна любовна история, разказана с типичното за Фоенкинос осторумие, фантазия и изящество. Това е почти класически роман за двама влюбени и препятствията, които изникват на пътя им... Алис и Фриц се запознават на парти и веднага разбират, че не могат един без друг. Нещата в живота, обаче не винаги се развиват така, както на нас ни се иска или може би не сме положили достатъчно усилия....
Приготвих си набързо багажа, сложих раницата на гърба и „Нашите раздели“ в ръка. Започнах да чета още по пътя. Когато пристигнах нямах търпение да продължа. Книгите на Фоенкинос не са нещо, което дълго време (повече от един час) може да бъде зарязано. Предчувствах комфорт, но се излъгах.
Този път Давид не ни гали с перце. Остроумието му е горчиво, любовта - трънлива, благосклонността на съдбата към героите е оставил някъде другаде.
Сега, любимият на мнозина френски автор, е решил да ни покаже цената на желанието, на липсата на воля. Точно както е в живота.
Книгата ще ви изненада, но не бих казала неприятно. „Нашите раздели“ е безмилостен към героите си и дори надеждата в края оставя горчив вкус. Но авторът се е постарал написаното да продължи вътре в нас.
Затваряш книгата безмълвно и преглеждаш лентата на собствените си раздели, на онези „висящи“ ситуации, които дори сега имаш в живота си и си задаваш въпроса: „Какво бих могъл да направя, за да запазя това, което имам?“
И със сигурност ще искате да препрочитате тези раздели поне още веднъж, а после да се обадите на любимия ви човек и да му кажете: „Обичам те!“, ей така без повод, защото все още сте заедно... поне преди раздялата...
Ето и някои интересни моменти от книгата:
Плод на любовта, казват често, забравяйки, че плодът се яде за десерт и рядко след това все още сме гладни.
Уморително е вечно да преминаваш от щастие към нещастие.
Бяхме като онези свещи, които все не изгарят, свещи, които създават впечатлението, че не могат а изгаснат, докато и най-незначителното пламъче мъждука във восъка.
Никога повече нямаше да предприемам каквото и да било, без да помисля за възможната болка.
И изживяното щастие винаги щеше да е помрачавано от тази потенциална ранимост.
Винаги е малко неудобно да разкриеш щастието си пред нещастен приятел.
И какво трябва да кажа за живота си сега, когато съм на четиресет години и съм научил единственото нещо, което е по-добре да не научаваш: как да изгубиш щастието си.
Вярно, твърди се, че в началото нещата са леки: щастието би трябвало да се мери на кантар; би трябвало да претегляме любовите си, за да узнаем доколко са западнали.
Преди да излезе от контрол, щастието винаги изглежда безкрайно.
Трябваше да се страхуваме от толкова щастие, да се страхуваме от нещастието, което то вещае.
