Някой ден, независимо дали ще е след седмици или години, той ще осъзнае какво загуби, когато те пусна да си отидеш. Ще осъзнае грешката си и ще съжалява.
Вероятно не го разбира още. Не може да разбере ярката светлина, която внесе в живота му. Но повярвай ми, един ден тя ще започне да му липсва.
Един ден спомените ще го ударят като "гръм от ясно небе". Това ще се случи, когато най-малко очаква. Може би ще е през някой съвсем обикновен ноемврийски ден, когато изведнъж ще се сети как топлата ти ръка го е държала. И в този момент ще се бори за глътка въздух и ще иска да затвори спомена дълбоко в себе си. Защото ти вече няма да си там, за да го целунеш и да направиш всичко по-добро.
И тогава ще осъзнае, че вината е негова. Ще осъзнае размера на тази загуба. Ще си спомни деня, когато се срещнахте за пръв път. Първият ден, когато видя усмивката ти и искаше да знае името ти. Ще си спомни първия път, когато сърцето му прескочи няколко удара. Ще си спомни как се чувстваше, когато топлото ти тяло го унасяше в сладък сън. Ще се сети и за всички моменти, когато беше до него.
И ще си спомни, че той беше този, който разби всичко на парчета, този, който обичаше по-малко, този, на който все нещо не му достигаше. И ще погледне назад към годините, прекарани в любов, осъзнавайки, че са били най-добрите години от живота му. И тогава сякаш ще се отвори цяла пропаст в душата му. Тази, в която теб те няма…
