Когато бяхме заедно, исках времето да спре да се движи и въздухът да застине. Броях дните, докато те видя отново. Нямах търпение да се сгуша отново в прегръдките ти. Обичах начина, по който силните ти ръце ме караха да се чувствам – нежна и защитена.
Мислех, че всичко е наред и ти се чувстваш по същия начин. Но явно съм грешала. С течение на времето нещата започнаха да стават сериозни. Изплаши се, нали? Колкото повече се отдръпваше, толкова повече исках да те задържа. Колко налудничаво!
Сърцето ми тревожно биеше, защото умът вече бе разбрал, че няма да останеш. Но аз все пак исках да работим, да се борим, да имаме бъдеще. Исках да бъда част от живота ти. Но ти реши да си тръгнеш.
Отказа се от жената, която нямаше лесно да се откаже от теб. От онази, която знаеше за твоите недостатъци и емоционален багаж и въпреки това те прие. От жената, която искаше само да те обича и да те направи щастлив. Можех да остана и да се боря, но това щеше да е битка, която е загубена, още преди да е започнала…
Въпреки всичко, не съжалявам, защото поне опитах. Опитах да те задържа, но осъзнах, че не можеш да задържиш някого, който не иска да остане. Осъзнах, че само аз съм инвестирала в тази връзка. И докато планирах бъдещето си, ти си планирал бягството си.
Сърцето ми ще се излекува и един ден ти ще бъдеш спомен от миналото. Един ден ще осъзнаеш какво си имал. Но ти беше твърде наивен, за да осъзнаеш това на време. Беше твърде сляп, за да видиш как две влюбени очи и едно отворено сърце чукат на вратата ти. Един ден наистина ще съжаляваш, че ме пусна да си отида…
