Нашата връзка беше като професията, за която мечтаех от малка, но никога не вярвах, че ще получа. Като филм, за който съм чувала толкова много добри отзиви, но знаех, че на финала ще избухна в сълзи. Връзката ни беше токсична и нездравословна на моменти, но дълбока и спираща дъха през цялото време. Той беше спокоен, а аз страстна. Бях уплашена, а той безгрижен. Бях непоследователна, а той надежден.
Понякога спорихме за малки неща, но накрая се разделихме заради големите. Постоянно чуваме, че любовта трябва да е лесна, безпроблемна и проста. Да, нашата любов един към друг беше лесна, но моята любов към себе си никога не е била. Объркващо, нали?
Всички жадуваме за любов, да се чувстваме свързани. Копнеем за оценка и позволяваме на страха и съмненията да се прокраднат като нежелана болка в главата, която сякаш не изчезва.
Докато сме погълнати от любов, реалността идва да почука на вратата ни и нашите демони и несигурност отговарят с отворени обятия. Въпросите идват като светкавично наводнение. „Заслужавам ли това?“ „Прекалено хубаво ли е, за да е истина?“ и т.н.
НЕ СЕ ЗАБЛУЖДАВАЙТЕ, ЛЮБОВТА НЕ Е СЕКС, РЕСТОРАНТИ И РОЗИ
Винаги съм знаела, че съм достойна за всичките си мечти, но той ми помогна наистина да повярвам в тях. Не съм напълно сигурна кога точно се случи, но понякога просто забравяме стойността си. Забравяме, че заслужаваме да бъдем обичани безусловно.
Но страховете и несигурностите седят в ъгъла и шептят. С течение на времето продължаваме да саботираме любовта си, за да бъдем подготвени, а не заслепени, когато сърцето ни се счупи на парчета. Ще предпочетем да бъдем човека, който си тръгва, за да не чудим кога ще бъде денят, в който любовта ще увехне. И тогава ще си дадем сметка, че дори най-прекрасният, спокоен и отдаден човек не може да ни избави от капана на несигурностите ни…
