Не знам кой ни каза, че утре е обещание, но ние упорито го ограждаме с червено в календара и се преструваме, че не забелязваме как ни подминава. Крием думи под езиците си, сякаш те ще изчезнат сами и няма да се превърнат в съжаления. И знаете ли какво? Най-големият враг на любовта е мълчанието.
Зъбите ни не бива да са затворнически решетки, защото мълчанието отнема нещо много ценно – реалната преценка. И докато се усетим, ние вече бяхме потъващ кораб, а думите - пистолет, който проби спасителната лодка на връзката ни. И ето ни там, на дъното, закотвени от всичко, което никога не сме казвали. Ако си мислите, че думите раняват, бъдете сигурни, че съжалението от неизричането им боли повече.
Понякога си мисля, че най-големият враг на любовта е страхът. Трудно е, когато тъкмо си изплувал на повърхността, някой да те помоли да се върнеш на пробитата спасителна лодка. Да рискуваш отново да потънеш, да рискуваш отново да се удавиш, когато все още сънуваш кошмари, но в съня си търсиш ръката, която не е била до теб от дълго време. В сънищата си все още знаеш, че тя ще бъде тази, която ви спасява.
И ако сме достатъчно смели да се върнем на лодката, кажете ми как при първата висока вълна няма да се върнем към брега, развявайки бял флаг. Кажете ми как да се завием през глава с одеало, изплетено от надежда и доверие, и да се оставим на течението.
Понякога си мисля, че най-големият враг на любовта сме ние самите. Защото постоянно искаме, искаме и искаме. Лесно отваряме ръцете си, за да награбим още, без да осъзнаваме, че те вече са пълни. Превръщаме се в океани, морета и вселени от неизречени думи. Пазим ги за по-късно. А по-късно така и не идва...
