Когато срещнеш някой бързо му лепваш етикети - привлекателен, забавен, не е мой тип, дърдорко...
И колкото и да си заслепен от влюбването, което започва да тече във вените ти като наркотик, ясно осъзнаваш, че той не е идеален. Разбира се, след една определена възраст. И слава богу, защото перфектни хора не съществуват, а и по мое мнение са безобразно скучни.
С времето на вашите отношения всички хубави етикети се отварят един след друг, защото в началото на една любов винаги търсим позитивното. А малките недостатъци подритваме в ъгъла, както правим с нежелания боклук под леглото.
Но винаги идва ден, в който е време за разчистване. И тогава всички тези несъвършенства започват да се набиват пред очите ни и все по-тягостно да ни измъчват. И идва моментът, в който в малките часове на нощта си задаваме неизбежния въпрос: Мога ли да живея с това?
Ако подозирам, че той ми изневерява, кога подозрението ми ще се превърне в потвърден факт?
Ако усещам, че никога няма да съм тази, която ще запълни празнината в сърцето му, докато ще се правя на глуха за виковете му?
Ако ясно виждам неодобрението му за детайлите, кога ли ще призная пред себе си, че е въпрос на време да види цялата картина?
И тогава въпросът: Мога ли да живея с това се превръща в Докога ще живея с това?
И ако счупиш ваза какво правиш инстинктивно - започваш трескаво да мислиш как да я поправиш или просто търсиш метла, с която да я събереш и изхвърлиш на боклука?
Източник: onlinepriatelka.com
