Вътрешно усещам, че никога няма да ти бъда достатъчна, че винаги ще искаш малко повече от мен. Няма да спреш да ме превръщаш в моя версия, която не познавам, дърпайки ме към посоки, които не искам да следвам.
Чувствам, че колкото и да ти давам, винаги ще искаш да вземеш нещо, което нямам. Частица след частица, докато накрая не остане нищо от мен и не мога да позная момичето, което ме гледа в огледалото.
Аз, която толкова обичаш, съм и тази, която мразиш. Обичаш онази моя фасада, която самият ти създаде, за да съживява твоите мисли, желания и визии. И мразиш всеки път, когато не успея да си сложа маската и ме завариш без грим и по анцуг на дивана. А колко наивно мислех, че в един момент ще ме освободиш. Че ще заобичаш всички мои лица или поне ще се примириш с тях. Но ти просто махаш „каишката“, за д я замениш с малко по-блестяща.
Дебнеш в тъмнината като сянка, от която не мога да се отърся и колкото и светлина да имам в душата си, мракът ти винаги ме поглъща.
Имам чувството, че никога няма да бъда достатъчна за теб. Винаги ще ме виждаш като счупена кукла, която трябва да се оправи парче по парче, малко по малко. Никога няма да бъда напълно завършена или достатъчно добра за твоите изисквания. Но ти знаеш най-добре, нали? Поне така си казвах, докато ти позволявах да ме оформяш.
Знаеш ли какво? Нито веднъж не съм се чувствала като че ли имам нужда от поправяне. Никога не се почувствах счупена. Никога не съм била сама. Напротив, светих ярко като слънцето, пълна с надежда и луди, луди мечти. Смеех да живея и да танцувам без музика. Светът изглеждаше много по-красив тогава, малко по-безгрижен, малко по-лек.
Ти беше този, който ме разби на малки парченца и след това започна да ги събира в извратен опит да да ме оформи в нещо „по-добро“. Стигнах твърде далеч в това пътуване, над което нямам контрол. И макар вече да знам, че никога няма да ти бъда достатъчна, започвам да си мисля, че това е хубаво нещо. Може би това означава, че част от мен все още се бори срещу теб. Може би част от мен иска да спечели. Тази част от мен вероятно е единствената, която все още се опитва да пусне лъч светлина през малка дупка. Това е частта, която продължава да се надява и никога не пуска лудите мечти. Това е частта, която танцува, смее се и се гордее с образа си в огледалото. И се надявам с цялото си сърце тя никога да не ти е достатъчна...
