Цял живот преследвах грешното чувство. Търсих драмата и страстта, които първоначално събират двама души и след това безразсъдно ги разделят.
Животът с теб е толкова лесен. Любовта ти не е като включен прожектор, а по-скоро като нежна нощна лампа. Знаеш, че е там, когато се нуждаеш от нея и обсипва с мекота тъмните часове на нощта. Когато те срещнах, бях убедена, че светлината не съществува и завинаги ми е обърнала гръб. Опитах се да те отблъсна.
Когато си тръгнах, не се чувствах ядосана и разбита на милион парчета, както е било в миналото. Не, почувствах носталгия и празнота. Сякаш домът ми е на хиляди километри, а аз бавно се отдалечавам в открито море и не знам кога ще усетя земя под краката си. Все още се чувствах цяла и завършена, но самотна и бездомна.
Ти беше моят синоним за носталгия. Като миризмата на лятна гръмотевична буря, примесена с липа. Като да гледаш любимото си телевизионно предаване, в което познаваш героите толкова добре, че се чувстваш сякаш си в компанията на собствените си приятели. Чувстваш се като у дома. Като топлина, която не осъзнавах, че обичам, докато не се опитах да си тръгна.
Животът с теб е лесен, спокоен, топъл и сигурен. И колкото повече години минават, толкова повече осъзнавам, че ти си фокусната точка на моя живот. И оценявам колко е важно да имаш пътеводна звезда, която не е задължително да те заслепява с блясък, а да ти дава спокойствие и насока, когато губиш себе си. Защото колкото и да се променям по пътя си, знам, че имам дом, където да се връщам – в твоето сърце.
