Загубих толкова време в търсене на идеалния. Е, не го намерих. Идеални хора няма. Нито аз мога да съм идеалната любима за някого, нито той може да е такъв за мен.
Аз обаче намерих някой далеч по-добър от Идеалния. Намерих него, човека, който ме обича истински, който ме кара да се усмихвам, да съм щастлива, да обичам живота, да се боря с трудностите и да се радвам на това, което имам.
Открих човека, когато обичам истински, до когото искам да се събуждам всеки ден, с когото искам да се смея, да плача, да се боря, да живея.
И всичко звучи толкова идеално, нали? Но не е. Защото както казах, идеални хора и неща няма.
В стремежа си да съм перфектна любима, да правя нещата както трябва, да не сбъркам някъде, аз направих точно това.
Да бъда добра любима беше толкова важно за мен. Непрекъснато търсех съвети от приятелки, четях статии за това как да се държиш с човека до теб, за да не разрушиш връзката си. И понякога дори забравях да бъда себе си – най-важното нещо в една връзка.
Понякога толкова се стараех, че вместо да бъда мечтаната любима се превръщах в истеричното гадже, от което той иска да избяга. Създавах сама проблеми, сърдех се за глупости, съмнявах се във всичко, не оценявах какво имам и винаги исках повече.
Исках да давам повече, но паралелно с това започнах да изисквам много и от партньора си. А всеки знае, че любовта на сила не става. В любовта даваш това, което можеш, и не трябва да настояваш за нещо, което другият не може да ти даде.
Една вечер се скарах с любимия. Защото след един тежък работен ден, който ме беше побъркал, вместо да си взема душ и да се сгуша в обятията на моето момче, аз реших да си изкарам всичко на него, а той естествено не си замълча. Накрая всеки обърна гръб на другия, разсърдихме се и провалихме вечерта, която трябваше да е толкова приятна и спокойна.
А думите: "Щом толкова те дразня и не отговарям на очакванията ти, намери си друг, по-добър" просто ме пробождаха сякаш с нож. Думи, казани в момент на ярост, от които може адски да те заболи.
В мен се сблъскаха две вселени – едната на дълбока болка и обида, а другата на силен гняв, че не съм разбрана.
Замислих се... Ами ако аз не съм достатъчно добра за този човек, ако не се държа, както трябва, ако заради един скапан ден на работа, прецакам връзката си? Това щеше да е най-голяма грешка, която не биваше да допускам.
В мен се родиха въпроси: Нима всичките ми усилия да бъда перфектната любима бяха безуспешни? Нима не се справях? Къде грешах?
Една огромна буца от гърлото ми се спусна в стомаха. Очите ми се насълзиха. Това не беше първият път, в който се почувствах така, сякаш се разпадам. И като една истинска жена, и от тези адски чувствителните, каквато съм аз, заплаках... Ала какво щяха да променят сълзите ми? Нищо.
Същата вечер с моето момче се сдобрихме. Тогава той ми каза любимите ми думички, които за миг успяха да стоплят душата ми:
– Обичам те, мило.
– И аз те обичам. Отвърнах му. Но кажи ми, моля те, ти какво обичаш в мен? Как така продължаваш да ме обичаш след тези скандали и след глупавото ми поведение понякога?
– Скандалите са ужасни, мразя ги. Ах, как искам никога да не преживеем това отново. Ала аз те обичам толкова много, особено вечер, като тази, когато си лягаме усмихнати и ти се сгушиш в мен. Чувам как сърцето ти бие и не искам този миг да свършва никога.
– А друг път обичаш ли ме?
– О, да. Обичам те и рано сутрин, леко рошава, сънена и толкова красива. Обичам те, когато правиш глупави муцунки, когато се смееш силно, когато направя някоя простотия, а ти вместо да се нацупиш, ми се усмихнеш... И най-обичам, когато без причина ме сграбчиш силно, стиснеш ме и не ме пускаш.
– А кога не ме обичаш?
– Когато ми се сърдиш за глупости. Когато те питам какво ти е, а ти не казваш нищо. Ах, как мразя това мълчание, разбираш ли? Когато искаш да правя нещо, а аз не се сещам и ти се цупиш. Само тогава. През другото време те обичам, толкова много. Нямаш представа колко много!
Тогава осъзнах... Аз не съм перфектната любима. Аз съм и лоша любима понякога. И въпреки това моето момче ме обича. И всъщност ме обича именно в моментите, в които съм се отказала за миг от "перфектната любима“ и съм била себе си. Непринудена, искрена, мила, разбрана, усмихната.
И разбрах, че момчето ми няма нужда от перфектната любима. То просто има нужда от момиче до себе си, което да го разбира, да го обича, да не се сърди за глупости, да се смее заедно с него, да е искрено, да е истинско.
И тогава си обещах. Вече няма да се опитвам да правя невъзможното и да бъда такава, каквато не съм.
И дори това да означава да бъда и лоша любима понякога. Не перфектна, но пък истинска!...
