Тръгнах сама. Исках да прекося девет планини, за да се окажа в онази десета, до която никой не иска да отива. И не защото не е красива, а просто е от онези места, които излеждат много далечни и опасни. Хората не обичат неизвестното, никога не знаеш какво може да очакваш там. А на мен просто ми се пътуваше и ми се губеше. Исках време за мен. Да изчезна за малко, за да усетя себе си.
Чувстваш се различен, когато се отдалечиш от света. Някак си вече си друг - по-свободен. Не защото си някакъв свръх необикновен, а просто защото тяхното мнение и влияние вече е някъде далеч. Колкото и да не искаме се обособяваме. На онова място бях аз със аз. Дълго време отлагах тази среща, а имах милиони неизказани думи, които исках да си кажа. Откъде тръгна, какво искаше, а какво всъщност се случи. Докъде стигна. Говорех и говорех. Дума след дума. Понякога спирах, за да дам възможност и на гласчето вътре в мен да се изкаже. Беше факт, че бяхме на едно мнение. Знаехме много добре къде сами прецакахме нещата и с кои други моменти се гордеем. Виждахме как, макар понякога да взимахме “грешни” решения, все пак ни се отваряше втора възможност - сякаш за поправка. Онова което беше наше, а уж пропускахме, пак се оказваше при нас, давайки ни втора възможност просто да протегнем ръце, да направим нужните стъпки към него и да си го вземем.
Това се случи и в онзи момент. Докато лежах със затворени очи, обикаляйки всички вселени в себе си, усетих чуждо присъствие. Стъписах се, но не се изплаших. Продължавах да държа очите си затворени. Вътрешно знаех кой беше там, защото само двамата знаехме за това място. Бяхме едни от малкото, които биха преминали девет планини, за да се окажат в десета. Усетих го. Усмихнах се на присъствието му. Има едни хора, които не отежняват пространството с енергията си, напротив - правят го леко. Той беше от тези хора. Можех да продължа да бъда себе си и да върша онова, което бях започнала, без да се притеснявам.
- Не те очаквах тук. - прошепна в един момент той.
- Аз теб също. - отвърнах.
- Когато идвах насам тайно се надявах да те видя, но знаех че вероятността е никаква. Мислех, че си на другия край на света, наблюдавайки последните ти включвания.
- Бях, но след това реших да отида в другия му край. Знаеш, че не обичам застоя в една полярност.
Подхвърлихме още няколко думи и потънахме в себе си. Замълчахме. Мълчахме през цялото време. А имахме толкова много да си кажем. Не бяхме там за първи път. Били сме и преди... милиони години. В този живот само споделяхме един на друг колко обичаме мястото, но никога не споделихме времето си заедно там. Все единият не успявяше, след това другия. Възникваше едно нещо, следващо нещо. Пътищата ту се събираха, ту се разделяха. До днес, когато всичко се случи съвсем случайно. Просто кликна. Без умисъл, без план, изолирано от очакване. Подарих си време за мен, както той бе направил със себе си, за да го споделим там заедно. Да измълчим тишината си, без тя да пречи на другия. Да знаем, че двамата имаме лични срещи с вътрешните ни светове и да уважим това случване. Да изчакаме, да допуснем, да бъдем търпеливи. Малко са хората, които могат да ти дадат такъв комфорт. Малко са хората, които биха ти дали онази свобода, в която да разлееш себе си.
Бях там и мълчах. Аз бях водата, а той земята. Аз бях въздуха, а той огъня. Тотален баланс. Равновесие. Не попитах нищо, не казах нищо. Допуснах.
Важните срещи се случват, когато не ги очакваш. Когато не си подреден за тях. Когато се научиш да прегръщаш себе си и да се грижиш за теб. Тогава просто споделяте - две вселени в една.
Автор: Силвия Крумова, Silvia Amica
