Един ден, съвсем обикновен, аз просто си стоях и мислех за живота.
Мислех за това, което имам и за онова, което все още жадувам... за малките неща, които ме правят щастлива и за онези също малки неща, които за миг могат да разбият сърцето ми.
Животът е такъв – понякога жесток, а понякога така прекрасен.
Мислих си: Аз имам много причини да се усмихвам. Да, животът ми не е приказка, но за сметка на това е толкова шарен и красив.
Често хората не си даваме сметка колкото много имаме докато не го загубим. Семейство, дом, любими хора, които ни обичат и подкрепят, сродна душа или пък домашен любимец, за който също трябва да сме благодарни.
Седях и си мислех за моя любим, който бях срещнала наскоро. За първи път обичах истински и за първи път се чувствах обичана, истински.
Понякога обаче нещата не бяха толкова розови, имаше скандали, имаше трудности, болка, сълзи, викове... Чувствах се сякаш някой ме пробожда с остър нож. Имаше моменти, в които просто исках да стана и да си тръгна, да се откажа от тази любов, да потърся нещо по-добро, по-красиво, по-лесно...
Да, но най-прекрасните неща, казват, са най-трудни.
Тогава седнах и се замислих... ами ако те няма, какво щеше да е? Щях да отварям сутрин очи и не ти щеше да си първото нещо, което виждам. Възглавницата щеше да е празна. Нямаше кой да ми казва колко съм красива дори без грим, рошава и сънена, нито пък кой да ми носи кафе. Нямаше да ти правя любимата закуска, нито да те събуждам с целувка.
След дългия работен ден, когато имам нужда от силна прегръдка, ти нямаше да си тук, за да ме гушнеш.
Нямаше да ми правиш малки изненади, които ме карат да се чувствам най-щастливия човек на света, нито да ми подаряваш цветя, ей така, без повод.
Дори нямаше да има с кой да се сдърпам, на кого да се разсърдя, от кого да си тръгна. А той да ме догони, да ме хване за ръката и да ми каже: "Майната на всичко друго, просто те обичам!”.
Да, вярно е, че нямаше да има кой да ме ядоса. Онези малки дразнещи неща в тебе: Как понякога забравяш важните неща, как разхвърляш дрехите си в цялата стая, как си цъкаш телефона постоянно. Нямаше да ме дразнят, защото нямаше да ги правиш, защото нямаше да те има... ала нямаше ли да ми липсват?
Дори за миг да си представя, че всичко това не е било, че теб те няма, че си далеко... дори един единствен миг е достатъчен да разбера, че сърцето без теб не ще да бие. Че дори и животът ми понякога да не е розов, да е трудно, да боли, ако теб те няма в него, нищо няма смисъл.
Така че, ако някой ден решите да напуснете човека до вас, защото не сте достатъчно щастливи, поспрете! Само за малко си представете, че него го няма... Страшничко, нали?
Защото щастието носи име, име на човек, който далеч не е перфектен, но ви обича и ви кара да се усмихвате!
