Знам, че те боли.
И не зная какво друго да ти кажа освен "Съжалявам". Съжалявам за тъгата, която те парализира. Съжалявам за болката, която те изгаря и те кара да се чувстваш така сякаш сипвам сол в отворените ти рани. Съжалявам за съмнението, с което си заразено, съмнението, което те кара да мислиш, че любовта е риск, който вече не си струва да поемаш.
Имам чувството, че вината е моя.
Дълго време се опитвах да те защитя. Издигнах стена, висока като онези, които строят около замъците, достатъчно здрава и дебела, че да държи бурята от емоции далеч. Обещах ти, че ще те пазя, че няма да позволя да те наранят, че никой няма да може да влезе освен ако наистина не сме готови.
Но колко готови можехме да бъдем? Всичко се случи толкова бързо. И изведнъж в теб имаше нов вид топлина- като курабийки, които току-що са извадени от фурната.
Стените се срутиха парченце по парченце, или може би ден по ден, докато ти ставаше по-голямо. И една вечер просто се пръсна. Опитах се да поговоря с теб, предупредих те да внимаваш.
Но ти не слушаше. Беше ме страх за теб, но ти беше толкова уверено. Беше по-силно, но и по-уязвимо от всякога, беше намерило гласа си. Аз слушах, докато чувствата се материализираха, докато думите летяха във въздуха със страшна скорост.
Чувството беше невероятно. Беше красиво. И аз, и ти го виждахме. Стената падна, всички даваха обещания. "Обещай ми",каза ми, "Че няма да позволиш да ме разбият."
"Обещавам ти."
И това беше - продадох те. Ти тичаше из полята, пеейки, къпеше се в морето, попиваше слънцето и небето, блестеше по-силно от най-ярките звезди. Беше младо и свободно, а отломките от счупването изглеждаха като малки камъчета в далечината.
Не биваше да ти позволявам да се луташ толкова далеч, но животът вървеше прекалено бързо. Любовта беше изумително ослепяваща и много дълго време ти беше така щастливо… докато един ден аз вече не бях.
Първо се появи една лъжа, след нея дойдоха още. Аз слушах думите му, но ти усещаше допира му. "Мисля, че тук има нещо гнило", опитах се да ти кажа. "Знам, че си влюбено, но мисля, че нещо просто не е както трябва.“ Но ти вече беше негово - гмурна се в мястото, където мислеше, че ще бъдеш защитено, където нищо не може да те нарани. Не искаше да ме чуеш.
Съжалявам, че си мислеше, че можеш да останеш там завинаги, че там нищо не може да те нарани. Май понякога има нещо страшно в това да се чувстваш чак толкова защитен.
Когато се случи, помислих, че съм те загубила. Не можех да те усета, сякаш беше изчезнало в нищото. "Добре ли си?" - имах чувството, че крещя с цяло гърло. Имаше моменти, когато се чудех дали е възможно да живееш без пулс. "Моля те, върни се! Моля те!“, продължавах да крещя.
Тогава ти ми отговори с този твой пронизващ плач. Беше като котва, която е потънала в дълбоки и тъмни води. А аз нямаше как да ти помогна. Чувствах се толкова безпомощна - искаше ми се просто да те взема в ръце, да те погаля и да те уверя, че всичко ще бъде наред. Но не знаех дали не беше изгубило доверие в мен.
Знам, че зад смелата маска, която носиш, се крие тъга. "Така е най-добре", опитвам се да те убедя, "Ти заслужаваш много повече.“
Понякога поклащаш глава сякаш разбираш, сякаш сме на едно мнение. Друг път пък си спомняш миналото и се обръщаш към мен, но това не си ти, а една смачкана, разбита твоя сянка, с натежали очи и засъхнали вече сълзи. „Остави ме намира“, казваш през зъби.
Знай, че се иска време, а ти се справяш много добре. Толкова си силно. Не беше лесно, но се гордея с теб. Трудно е да се изправиш срещу света така, както ти го правиш, но моля те, продължавай да се бориш.
Знай, че любовта е красиво и страшно нещо, но колкото и да е страшна, не бива да те плаши. Има светлина в тунела и ако има нещо, което знам със сигурност, то е, че и това, както всичко друго, ще отмине. Нищо не трае вечно.
В бъдещето може пак да те наранят, може и да те обгърнат ръцете на вечността. Ни никога няма да разбереш, ако не опиташ.
Източник: elitedaily.com
