Някои казват, че най-голямата любов е невъзможната. Тя по стечение на обстоятелствата се е превърнала в нещастна, сложна или просто си изпуснал (умишлено или случайно) правилния момент. А втори шанс така и не се е появил. Тя е различна от несподелената, която в крайна сметка времето успява да изтрие… а тук знаеш, че всичко е било двустранно, но заради глупавите ти страхове, гордост и предразсъдъци си останала в изходна позиция.
Наранили сте се взаимно, но ти чувстваш двойна порция вина и накрая единственото, което ти е останало, е да се държиш така, сякаш никога не ти е пукало. Достойнството си е достойнство, в крайна сметка. Никой не е фен на драмите и сълзите. За тях си има самотни неделни вечери. Годините изминават, животът си е продължил, дошли са нови хора, емоции и преживявания и всичко някак се е подредило. Може би и за двамата. Не сте се виждали и чували от поне 5 години.
Но някъде дълбоко в теб спомените и милионите неизказани думи, прикрити усмивки и пропилени моменти съществуват и не смятат скоро да си тръгнат. Опитваш се да потънеш в безоблачното и спокойно настояще, но не можеш да се примириш с бушуващото минало, което всеки път, когато останеш сама, ти напомня за себе си обземайки сънищата и мислите ти.
Разумът ти знае, че няма връщане назад и всичко е приключило, но сърцето упорито строи своя машина на времето, с която да преживява онези незабравими моменти отново. Казваш си, че щом е недовършено и неизживяно не бива да се сбогуваш, защото кой знае? Може в един прекрасен ден ТОЙ случайно (или не) да те потърси и дори за малко пътищата ви да се пресекат отново. Тогава ще си изясните най-сетне онова, което привидно е погребано и забравено и ще си дадете шанс за едно ново начало… дори само като добри познати, които разменят 5 реда в социалните мрежи или водят вежливи, клиширани и скучни разговори, срещайки се на улицата.
Бледото познанство с една невъзможна любов изглежда като нелепа шега, но си даваш сметка, че би го предпочела пред тягостното превъртане на изминалите дни, пред неясното очакване и нестихващите блянове, пред главоблъсканиците в стил "ами ако бях/не бях казала/направила…, сега можеше да…" , пред болезнената носталгия, която изпитваш всеки път, щом чуеш по радиото "онези песни".
И отново очакваш тайно някакъв знак или случайна среща. Изключваш звука на разума в края на деня и се въоръжаваш със стабилно количество наивност, оптимизъм и обич към приказките с щастлив край, задавайки си за хиляден път въпроса дали има съдба… и защо не ѝ омръзва от този черен хумор. После оставаш пак в компанията на самотата и се примиряваш, че невъзможната любов умира трудно, а понякога дори се превръща в безсмъртна.
