Доброто момиче ли си? Ти ли си тази, която все дава, разбира, прощава, отстъпва? Мълчиш ли за своите желания, преглъщаш ли обидните думи, въздишаш ли по своите мечти, забравяш ли умората, за да помогнеш?
А коя си всъщност ти? Не, не името, професията и семейният ти статус, не питам за тях… Коя си ти? Забравила ли си? Никога не си знаела? Знам, чувстваш се, като че ли си родена пораснало дете – да помогнеш на мама, да угодиш на татко, да си послушна, спретната, учтива…
Нима не живееше за похвалите и браво-то на възрастните? Нима можеше да си позволиш да си дори мъничко отговорна някой край теб да вика, да плаче, да страда? Разбира се, че не, та ти си доброто момиче! А после порасна и повярва в лъжата, че си отговорна за целия свят, запретна ръкави, окачи сърцето си отпред и се втурна да спасяваш, да радваш, да поемаш чуждите страдания…
Коя си всъщност ти? Знам, мислиш, че си нямала избор, освен да бъдеш добра, мила, отговорна…, за да заслужиш любовта. А после се появи той и пожела да грабне сърцето ти – че кой не би взел доброволно предложено голямо сърце?
И ти беше щастлива, че ще можеш още да даваш, още да разбираш, още да прощаваш… Но вместо да окичи гордо върху себе си тази ценна придобивка – твоето сърце, той я стъпка – мина върху нея, мина върху твоето сърце без капка жал!
А после продължи напред без да се обръща, отиде при нея – онази с ледено сърце. Остави го, той иска да страда! Но какво ще правиш ти? Нима ще дадеш разбитото си сърце на някой друг да го дочупи? Нима ще чакаш него да се върне, с отчаяна надежда да го промениш, да разбере какъв дар е твоята любов?
Ще чакаш ли да се покае, да плаче като дете и да те моли? Доброто винаги побеждава, нали? А ти си доброто момиче, което вярва в приказки… Но това не е приказка, а е твоят живот! Не, не ме разбирай, че животът е страдание, а доброто е само в приказките, съвсем не е така… Но това просто не е твоето добро, а приказката…, приказката я пишеш ти!
А коя си всъщност ти? Коя си ти, ако не се опитваш ежеминутно да спечелиш любовта на другите? Коя ще бъдеш, какво ще мислиш, какво ще правиш, ако ей сега стоварят в краката ти цялата любов на света? Знам какво си мислиш – мислиш, че не се опитваш да спечелиш любовта, а това си просто ти – даваща, прощаваща, разбираща…
Не, не можеш да ме заблудиш, това не си ти, просто никой не е винаги такъв. Никой не е ИЗЦЯЛО мил, добър, разбиращ! Не ми ли вярваш? Спомни си онези моменти, когато осъждаш хората, че не са с големи сърца като теб! Спомни си твоето негодувание, че не се сещат да дават като теб!
Спомни си тайничката си гордост от превъзходството на твоята доброта! Спомни си нежеланието, мързела, които те дебнат, когато ти поискат поредната услуга! Спомни си вътрешното си мърморене срещу всички тях, които чакат твоята доброта да ги спаси! А моментите, когато не издържаш да бъдеш все даваща, добра…, когато избухваш, крещиш, отказваш?
Моментите, последвани от онази смазваща тишина, наречена вина– спомняш ли си тях? Да? Значи и ти си просто човек като всички останали – едновременно добър и лош, прощаващ и отмъстителен, разбиращ и дребнав, приемащ и осъждащ… просто човек. Значи добротата и раздаването на любов не са истинската ти същност, не са истинското ти лице… Знаеш ли, всъщност те не са ничие истинско лице!
Доброто момиче е само една маска, една изтощителна, изчерпваща роля! Нека ти предложа да опиташ нещо различно – свали маската, слез от сцената и усети цялата сила, която се влива в теб от този избор. Остави света да се оправя сам, остави ги другите – та нали Бог ги е дарил и тях със сила! Махни това бреме от раменете си и си отдъхни, поспи… Слънцето ще изгрее утре, дори и ти да се успиш. Светът ще продължи…, не съм казала без теб, без твоето раздаване и доброта.
Разбира се, че светът няма да е същият без теб, но ти имаш друг блясък, с който да озаряваш, затова прибери сърцето си вътре – където му е мястото.
Не знаеш коя си ако не си доброто момиче ли? Дааа, носила си твърде дълго маската, твърде дълго си играла ролята, съвсем нормално е да не знаеш коя си без нея. Ти си тази, която е объркана, току-що е свалила маската, напуснала е сцената и сега търси себе си – сега това е истинското ти Аз, а утре ще е друго. Това е хубавото на истината – тя е гъвкава и постоянно се променя, като буйно течаща река!
Затвори очи, представи си, че си могъща магьосница, която твори своята реалност. Прошепни сама на себе си три пъти заклинанието: "Аз съм светлината и мрака, доброто и злото, героя и злодея, аз съм цяла!" Сега се усмихни – това е последната съставка на магията!
Позна ли себе си? Така ли правиш и в любовта? А искаш да получаваш в любовта? Гледай безплатния ми видео курс "Как да спрем да се раздаваме в любовта и да се научим да получаваме?"
Автор: Ирина Кръстева, djavarava.com
