Колко пъти сме крили истинското си лице? Колко пъти сме избирали маската? Колко пъти сме се смели, което нещо не е било достатъчно смешно? И колко пъти другите са ни повярвали… Известно е, че хората много често умеят да контролират емоциите си, защото се страхуват, че някой може да ги нарани. Да открие неподозирана страна от характера им или най-малкото да ги провокира. Но защо се страхуваме и защо не се опитаме просто да бъдем себе си…
Първоначално човек симулира в училище. Стоим и слушаме неща, които може би не са ни интересни. Като математиката. Да, тя е полезна и ти помага в живота, но смело мога да твърдя, че към днешна дата, няколко години след края на училището, не ми се е наложило да използвам котангенс или някоя теорема. Но бях в час и слушах. Правех се, че ми е интересно. Симулирах интерес към предмет, който не харесвах. И така цели 12 години. Може би именно тогава за първи път се научих да контролирам емоциите си. Да не казвам това, което мисля и да правя това, което другите ме карат.
После откриваме любовта и там вече е висок пилотаж на симулацията. Особено ако попаднем в лоша връзка. Тогава година след година се опитваме да повярваме, че сме щастливи там, където отдавна вече сме нещастни. Симулираме цяла една връзка в името на това да не бъдем сами, вместо да се откачим от оковите на едно бреме, да понесем болката, която евентуално ще дойде, но да се променим и да бъдем по-смели. Страхът контролира емоциите ни и ни обгражда стена след стена, докато накрая не забравим кои сме и за какво мечтаем.
Може би именно тогава, след като изпиташ нещо подобно, се появява и страхът да мечтаем. Заживяваме еднообразно и си мислим, че бъдещето не може да ни донесе нещо хубаво. Не се осмеляваме да правим крачки напред и никога да не се обръщаме назад. Не се осмеляваме да мечтаем за висоти, които така или иначе не са невъзможни. Трябва да се научим отново да мечтаем. Дори за видимо странни неща. Аз например мечтая да отида в Бразилия, да обиколя света след това. Мечтая да мога да говоря много езици, да се запозная с колкото може повече хора и дори да участвам във филм (или поне да го режисирам), а дори никога не съм хващал камера. Не се страхувам да мечтая за невъзможни неща, защото вярвам, че няма невъзможни неща.
Но навярно това е модел на поведение особено популярен в България. Не знам защо, но сякаш страната краде от твоя оптимизъм и от твоята смелост. Сивотата в която живеем, сивите хора с които се разминаваме, мрачните улици и променливото време. Имаше едно проучване, според което хората, които живеят в топла страна, са по-щастливи. Да, сигурно и аз бих бил малко по-щастлив, ако живеех някъде, където и през декември можеш да отидеш на плаж. Затова вътрешно отивам всеки ден на плаж. Въображаемо съм на едно по-топло и хубаво място, където пия коктейли и чета поредната глупава криминална книга. И повярвайте ми, това място е наистина много хубаво.
А вие мечтаете ли за такива неща?
И реално трябва да изградим повече свобода около себе си. Най-вече свободата да бъдем себе си. Да отстояваме това, в което вярваме. Да не се променяме или ако го направим поне да бъде към по-добро… или към доброто, което на нас ни харесва.
Да се влюбваме и обичаме.
Да обикаляме и търсим нови неща.
Да се преоткриваме и разкриваме.
Да бъдем по-открити.
Е, това е моето предизвикателство към всички за новата година - да бъдат по-свободни. Дано така бъдем и по-щастливи!
