Тази седмица наш гост в един интересен и много приказлив мъж. Представяме ви журналиста Драгомир Симеонов
Кой е Драгомир?
Това е човекът, който всяка сутрин ме гледа от огледалото в банята. Понякога ми харесва това, което виждам, друг път не мога да го понасям. Свикнал съм с него и вероятно той с мен. Опитваме се да сме една личност, но не винаги се получава. Много бих се радвал, ако понякога мога да го пусна навън, а аз да си остана в леглото.
Къде израсна и кога?
Роден съм през 1976 в София и съм типично хлапе на късния социализъм – бях пионер, събирах колички matchbox, гледах Синьо лято, бях Индиана Джоунс и карах Балканче.
Любимият ти детски спомен?
Не мога да го изразя вербално. Той е по-скоро усещане, аромат, лятна жега, въображаем страх – нещо такова. Ако архивирам детството си в градация от оценки на спомени, означава официално да призная, че е приключило. А това ще е последното нещо, което ще направя на този свят.
В какво вярваш?
Вярвам, че ако вярваш в нещо, него го има. Важи за всичко.
За какво мечтаеш?
За дребни и практични неща, които изглеждат невъзможни. Например Левски да играе по-добре и хората да имат чувство за хумор.
И от какво се страхуваш?
Страх ме е от невъзможности. В някакъв смисъл ме е страх от краища. Било то на път, покрив, любов.
Ти си завършил културология, но се занимаваш с журналистика. Къде е приликата и разликата между двете?
Журналистиката не е нищо друго освен разказване на истории. Културологията е абсолютно същото. И в двете е необходимо да отсееш интересните и важни разкази от онези, които само се правят на такива.
Ти ли избра журналистиката или тя теб?
Не съм напълно убеден, че думата, с която се описвам, е "журналист”. В нея няма място за усмивка, твърде ми е сериозна, дори леко претенциозна. Аз съм "водещ”. Опитвам се да водя хората в по-интересни места на собствените им глави.
Виждали сме те като водещ по телевизията и сме те чували като радио водещ- къде е любимото ти място?
Моето любимо място е там, където се чувствам добре. Не всяко телевизионно или радио предаване е такова, но зрителят не бива да разбира това. Разбере ли го, означава, че не си си свършил работата.
Преди време написа книгата "100 парчета история“. Какво те вдъхнови да го направиш?
"100 парчета история” е само книжното тяло на един радио-сериал, който ежедневно правех по Дарик в продължение на 5 години. Аз само събрах някои от по-интересните случки и прибавих илюстрации, защото по радиото човек оставяше това само на фантазията. Обичам историята като сюжет за разказване, не като научна дисциплина.
Четат ли българите книги?
Вероятно някои четат, а други – не. Книгата е свобода и това да не четеш също е право. Всъщност, то е неизменна част от свещеното право да бъдеш глупак.
А коя е твоята любима книга?
Всяка следваща, която захвана да чета.
Ти имаш прекрасен син. На какво те научи той?
Научи ме, че времето не е наше, а на децата ни.
Какъв си го представяш след време - журналист като баща си или нещо съвсем друго?
Надявам се да обича добрите истории и да се научи да ги разказва. Дали ще го прави с думи или по някакъв друг начин си е негов избор.
Какво би казал на всички онези, които искат да се занимават с радио, но се страхуват или просто се колебаят?
Ще им кажа да не се занимават с радио. То не е за страхливи и колебаещи се.
Довърши изречението: Аз съм Един мъж, който...
... завършва изречения. И започва нови.
