Винаги ми е било странно как хората могат да забравят човека, когото до вчера са обичали. Историята помни много примери на двойки, които след раздялата забравят, че някога са се познавали. Продължават, подминават и дори зачеркват от живота си своята уж голяма любов. Кога умира любовта и защо повече не си спомняме за нея?
Няма да разсъждавам защо хората се разделят: несходство в характерите, поредица от грешни решения, изневери или просто не са били един за друг. Все пак обаче някога са се обичали. Градили са заедно общо бъдеще, мислили са един за друг. В следващия момент виждаш човека, заедно с когото до скоро си плакал на един и същи филм, и го подминаваш. Всички ние има подобни истории. Бившето гадже, което се направихме, че не виждаме преди 2 години. Или пък уж любовта на лято 2015, когото видяхме съвсем случайно в метрото. И пак побързахме да погледнем в телефона си, а не да поздравим.
Хората свършват с любовта, но не се разделят с човека. Убедих се преди няколко месеца след една от големите раздели в живота ми. Бях като всички, които описвах преди малко. Обръщах се на ляво, на дясно. Минавах по различни коридори, улици, градове. Не исках среща, не исках неловкото мълчание след края. Не можех да прочета в човека, когото до скоро обичах, че така е било по-добре. Може би не исках да видя и радостта, че краят е дошъл. Новата връзка, начало, период... Със сигурност не исках да видя и нещастието в очите: спомените, които са повече, отколкото трябва да бъдат.
Накрая обаче се изморих. Имах чувството, че връзката не е приключила, а аз се опитвам да се скрия от нея, като я правя още по-значима. Затова промених първо себе си, исках да видя човека. Да се изправя срещу миналото и да не подминавам любовта, пък макар и да е минала.
В един не особено слънчев ден дойде и самата среща, без етикет драма. Нямаше неловко мълчание, нямаше и тъга. Не видях и радост, но да кажа честно не се оглеждах особено много за нея. Просто имаше едно странно познато чувство да видиш някой, когото не си виждал отдавна. Точно тогава спрях с подминаването на голямата любов, защото нямаше смисъл.
Разбира се, ще излъжа ако кажа колко приятно ми е било. Срещите след края винаги ще бъдат неловки, но ги предпочитам пред избягването им. От всичко това обаче научих, че любовта не умира след края. Тя си тръгва от нас внезапно, точно както е дошла. Не умира бавно и никога не е болезнено. Просто един ден се събуждаш и осъзнаваш, че можеш да живееш без човека, за когото до вчера си искал да умреш. Чисто и безболезнено. Умира от много причини и според мен не може да се върне. Спомените са тези, които ни нараняват и заблуждават, че всичко все още не е свършило. Затова когато се разделите с някого, знайте, че няма нищо по-хубаво от чистата раздяла. Краят е по-добър от агонията да бъдеш с някой просто заради миналото. А когато се видите след това, не го избягвайте, колкото и трудно да е това.
Срещите след раздялата показват само колко правилно е било решението. Или поне всички избираме да вярваме в това.
