Един театрален актьор бил много разсеян.
На режисьора най-сетне му писнало и казал:
- Виж какво! Ще ти дам съвсем малка роля с една-единствена реплика! Надявам се да не оплескаш нещата пак! Значи, излизаш бавно на сцената. В ръката си държиш разкошна червена роза. Вдигаш ръката към лицето си, помирисваш цветето и въздъхваш:
" Ах, сладкия аромат на моята любовница!"
Имай предвид, че това е финала на пиесата. Надявам се, публиката да се разплаче от вълнение! И представлението да има не*ивал успех! Ще се справиш, нали?
Оня кимнал:
- Няма проблеми! Ще се справя, естествено!
И така, дошла вечерта на премиерата. Залата била претъпкана. Всички актьори се раздали на макс - диалози, монолози, жестове и т. н.
Зрителите подсмърчали на тази любовна драма и - аха-аха да се разплачат!
Най-сетне дошъл редът на нашия човек. Той излязъл бавно на сцената. Вдигнал ръка към лицето си и въздъхнал:
- Ах! Сладкият аромат на моята любовница!
Но тук се случило нещо изключително странно!
Вместо да се разплачат - зрителите започнали да се смеят като побъркани!
Когато завесата се спуснала, режисьорът дръпнал актьора настрани и просъскал:
- Ей, заплес! Заради тебе - целият спектакъл се провали!
Оня замигал на парцали:
- Ама, какъв е проблема, бе, шефе! Нали изпълних всичко както ми беше поръчал! Нали излязох бавно на сцената. Помирисах си ръката и въздъхнах:
"Ах! Сладкият аромат на моята любовница!
Режисьорът се озъбил:
- Как така какъв е проблема? А къде отиде розата, бе, идиот?
