Време
Да жаля ли детството, не знам?
Отмина то безрадостно, разплакано.
Животът ни е глуха равнина,
годините са пътнически влакове.
Те идват и отиват все едни,
отнасят всички спомени и мигове,
перонът пак за тръгване звъни,
а нашият живот не тръгва никъде.
А вярвам, че на нас ни предстои
една задача трудна и велика:
на тягостния мрак да устоим
и никога със мрака да не свикнем.
Да тръгнем! На народа да дадем
възторга си и силите си млади.
Бащите помнят стария подем,
но не забравят сетнешните клади.
Излишно е разнежването тук!
В годините ни спотаени, борчески
сърцето ни да бъде свит юмрук,
готов за нападение и творчество.
Ще дойде и очакваният влак,
мечтаният от толкова години,
да ни откара не в спокоен бряг,
а там, на боя в първата му линия.
