– Бабо, що се правят сурвачките? – попита малката Тинка.
– Сурвакането, чедо, е стара работа. Дошла от време оно при българите. Святост има в наричането и хубост. А и със сурвачката нов живот иде в къщата.
– А ти що караш дядо в гората чак да ходи за дрян? Не може ли от крушата клон да откърши?
– Не може, чедо. Някои думат, че дрянът е дървото на дявола, щото първо цъфне, пък последно узрее. Ама не е така – нали от него пчеличките първа храна взимат, как щяло дяволът да има пръст в него. Затова аз знам – дряновицата е за добруване, здраве и жилавина. Кога удряш, да се зачерви гърбината, да заякне. Колкото повечко пъпки и клонки, толкоз по-добре! И кръговете дрянови не се правят за едната хубост. Както хорото се вие на кръг, тъй и дрян се свива за единство и сила. И кравайчетата са затуй.
– Гледам мама от снощи е почнала да шета, пукалки пука, кравайчета пече... И опредената вълна извадила.
– Всичкото, дето е по сурвачката, е за берекет, малка щерко. Пуканки бели – да са ни бели дните. Червен конец – против уроки и лошавини. Наниз сушенки – на изобилно да тръгне годината. Ако ще да са чушки, ако ще сливки и ябълки... Пък вълната е да се множат овците. И орех може да продупчим и да провесим на дряновицата, да са ни мъдри и смислени приказките и делата, щото орехът прилича на мозък човешки.
– Мама и от чемшира отчупи. И сребърна паричка извади от раклата – добави Тинчето.
– Майка ти помни традицията. Тъй и трябва. За добро е! Туй ни е вардило през вековете. Чемшир се слага, щото късметът обича зеленкото, а парич- ката – други парички да повика в къщата.
– А кога мине празникът, що ще сторим със сурвачката, бабо?
– Подир Васильовица на огън ще я дадем. Тя вече ще е чула добрите думи и песните на сурвакарите и на свой ред ще ги е рекла на ушите на къщата.
Добротията ще остане между стените.
Кога искрите опарят дряновицата, наричането ще се сбъдне..
