Един ден при един побелял мъдрец дошло младо и много красиво момиче.
- Какво трябва да сторя ? – през сълзи го попитала тя. Винаги се старая да се отнасям добре с хората, да не обидя някой, да помогна с каквото мога. И макар да съм приветлива и учтива, вместо благодарност и уважение често получавам обиди, отнасят се към мен с насмешка. Някои дори открито ми крещят и се карат с мен. Не съм виновна за нищо, толкова е несправедливо, много ми е обидно, и затова съм разплакана. Посъветвайте ме какво да правя.
Мъдрецът погледнал красавицата и с усмивка и казал:
- Съблечи всичките си дрехи и се разходи из града.
- Вие сте се побъркали! – възмутила се красавицата. – Ако направя това всеки срещнат може да ме обезчести или един Бог знае какво може да ми се случи. Тогава мъдрецът отворил вратата и поставил на масата едно огледало.
- Виждаш ли, - отговорил той, - ти се боиш да се появиш пред хората с красивото си голо тяло. Защо ходиш по света с разголена душа? Твоята душа е като тази врата – широко отворена и всеки, който си поиска влиза в живота ти. И когато хората видят твоите добродетели, като отражение в огледалото, те виждат своите пороци затова се опитват да те оклеветят, унизят или обидят. Не всеки има смелостта да признае, че някой по-добър от него. Порочните винаги воюват с праведните, защото нямат желанието да се променят.
- Тогава какво трябва да направя? – попитало момичето.
- Ела с мен, ще ти покажа моята градина. – казал мъдрецът.
Докато се разхождали в градината мъдрецът казал:
- В продължение на много години аз поливам и се грижа за тези красиви цветя. Но досега никога не съм успял да видя как от пъпката се ражда цвете, макар по-късно да се радвам на неговата красотата и аромат.
Така и ти, постъпи като цветето. Разкрий сърцето си за хората, но без да бързаш, разкривай го бавно и неусетно. Виж кой от хората до теб е достоен да ти бъде приятел, да прави добрини за теб, кой е този който полива цветето с вода и кой е този който го прекършва и тъпче с крак.
