Веднъж, през пости, посетих стареца Климент.[1]
- Хайде, сядай да хапнеш нещо! – ми каза.
- Благодаря, – отговорих, – но не съм гладен, нахраних се вкъщи.
- А не постиш ли? – учудено попита той.
- Постя, разбира се, но казах Ви, тъкмо ядох вкъщи и не съм гладен.
- Как тогава постиш, след като казваш, че не си гладен? – усмихна се аввата.
Старецът казваше: „Да постиш означава да си гладен. Ако в края на един постен ден не чувстваш глад, това е един пропуснат ден, дори да си ял само постна храна. Постът означава доброволен глад, като помним, че не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста (Мат. 4:4)“.
Когато се хранеше, старецът си имаше обичай: сипваше си чорбица в плитка чиния вместо в купичка. Опитайте се да изядете един черпак супа по такъв начин. Така се хранеше той. На нас обаче пълнеше купичките догоре, дори по няколко пъти. Това също научих от него още преди да го прочета в книгите: можеш да налагаш глада на себе си, но не и на твоя ближен. Постът, който е благоприятен пред Бога, е да отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца (Ис. 58:10).
Вижте още: Ако ви е предал близък човек, прочете тази притча
Постната храна сама по себе си не означава нищо. Когато носим в храма елей, просфори, вино, тамян и пр., до момента на освещаването им с молитва те са просто материя. Едва тогава се претворяват в: елей на радостта, в тяло и кръв Господни, в ухание на светостта и т. н. Така и постната храна не означава нищо, докато не бъде осветена чрез молитва.
Казваше също: „Който яде през поста растителни сирена и соеви салами, е като пияница, който пие безалкохолна бира. Вместо да се справи с тази своя страст, той я залъгва“.
Веднъж постъпи по следния начин. Посетих го в килията му, отново в постен ден. Току-що беше получил бутилка узо от Света гора. Опитвах се да не ѝ обръщам внимание, но все хвърлях по едно око към нея и си казвах: „Как бих пийнал едно малко узо!“. След това се засрамих и си мислех: „Точно през пости ли?!“. Освен това беше сутрин и не би било добре да пия на празен стомах.
Такива мисли ме занимаваха, докато старецът Климент не взе бутилката, отвори я и ми сипа една чашка без да каже и дума. Най-висшата форма на въздържание е любовта, с която се отнасяме към недостатъците на ближния.
Онези, които не могат да спазят целия пост, да постят няколко дни. Ако не могат и толкова, нека постят поне ден. Ако и ден не могат, да постят поне една вечер. В Св. Писание за работниците на лозето (Мат. 20:1-16) се казва, че едни отишли на работа рано сутринта, други по обяд, други следобяд, а други – чак привечер. Както първите, така и последните били наети от Господаря на лозето, понеже се намерили на Неговия път. Така е и с поста: ако някой не може да се потруди от сутринта, нека излезе на пътя, макар и привечер.
Когато бях свещеник на село, в моята енория имаше едни клети хора, които работеха по строежите в близкия град. Отиваха и се прибираха от работа по тъмно и зиме, и лете. „Спазвате ли поста?“ – ги попитах веднъж на изповед. „Постим, колкото можем. – ми отговориха. – На работа си носим хляб и сланина, а вечер, като се приберем, хапваме постен борш“.
Когато разказах това на стареца Климент, той ми отговори: „Техният пост е по-труден от твоя, защото ти по цял ден хапваш постни гозби без да се изморяваш с работа“.
Затова повтарям отново: ако някои не могат да се потрудят от сутринта, нека излязат макар и привечер, защото и те биха получили наградата си с излезлите най-рано.
Попитах веднъж стареца Климент:
- Защо постим?
Отговори ми:
- Въпросът не е в това защо постим, а за кого постим. Каквото и да правим в Църквата, трябва да го правим за Христос и за да стигнем до Христос.
