Аз смятам, че талантът е нещо като болката. Когато ви боли нещо, не е нужно някой да ви каже: "боли те", вие усещате. Това каза пред БТА писателката Здравка Евтимова. Днес тя отбелязва 65-ата си годишнина.
ТАЛАНТЪТ Е ДА УМЕЕШ ДА ПРАВИШ НЕЩО, ЗАЩОТО ТАКА СИ СЕ РОДИЛ
Според авторката на „Луничави разкази“ талантът е да умееш са правиш нещо, защото така си се родил. „Човек усеща таланта си, но толкова много задачи имаме да изпълняваме в ежедневието, толкова много посоки ни дърпат в различни сфери, че дори тази болка, която е нашият талант, някак си се притъпява“, смята Евтимова. По думите ѝ въпреки че всеки може да открие сам таланта си, е хубаво този талант да бъде подчертан и от човек с опит.
„Например, когато един по-опитен писател прочете произведение на млад човек и това произведение му хареса, той може да го спомене в интервю, може да го насочи към издател, литературно издание, запознанство с редактор“, посочи писателката. Според нея когато се пише критическа бележка за дадено произведение обаче, то не трябва нито да се „прехвалва“, нито да се подминава с думите „не става“.
„Когато правиш критически отзив и кажеш: „Това е прекрасно, това е велико, това е извънредно“, ти всъщност, вредиш на човека. Създаваш му погрешно усещане не само за стойността на това, което е написано, но и за това, че всичко става толкова лесно. А то не става. Трябва да бъдеш много честен към него“, казва Евтимова.
ПИШЕЩИЯТ ЧОВЕК МОЖЕ ДА ЖИВЕЕ 1000 ГОДИНИ
Здравка Евтимова преподава творческо писане на студенти в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като отбелязва, че нейните срещи с работата им й дава основание да вярва във възможностите им.
„Убедена съм, че когато се живее в обстоятелства, наситени с трудности, наситени с предизвикателства и неизвестност, тогава талантът на хората избуява с огромна сила. По някакъв начин трудността стимулира таланта. Въпросът е хората с по голям опит да го видят навреме и да споделят с младия човек, с пишещия човек: „Това, което създава, има висока стойност. Ти едва ли ще забогатееш от написаното от теб, по-скоро няма да забогатееш никога. Но ще имаш много приятели и никога няма да бъдеш сам“, посочи писателката.
По думите ѝ пишещият човек в никакъв случай не е самотен, защото той живее със съдбите на хората, които описва. Пишещият човек може да живее 1000 години, защото преживява всичко, което се е случило с неговите герои и съм убедена, че младостта днес живее хиляди години с това, което създава, отбеляза тя.
ОНЗИ, КОЙТО НЕ ПИШЕ С ДУМИ, ПИШЕ С ДЕЛАТА СИ
„Писателят пише с думи. А онзи, който не пише с думи, пише с делата си. И ме интересуват именно написаните с дела истории на моите съвременници и как тези истории се свързват с онова, което сме преживели, с миналото на нашата страна“, каза Здравка Евтимова.
Писателката вярва, че думите имат сила, която е равнозначна на усещането за човешки пулс. „Когато човек е тревожен, пулсът му звучи по определен начин, когато е нещастен – също. Големият писател, големият поет, талантливият поет успява да стори това с думите - подреждайки ги, ги превръща в пулс - или на щастлив, или на на тъжен, на тревожен човек“, отбеляза тя.
Евтимова разказа, че се правят опити, свързани с четенето на откъси от литературни произведения на малки деца, които са на възраст около осем-девет месеца. „Аз съм правила такъв опит. Когато се прочете, например, откъс от „Песента на колелетата“ на Йовков, дори да е разтревожено детенцето, то се успокоява. Обратно - когато сте прочете откъси, особено последните два абзаца от романа на Хемингуей „Сбогом на оръжията“, където детенцето се ражда мъртво и прилича на одран заек, дори детето, на което се чете, да е щастливо, то започва да плаче“, разказа тя.
ЗДРАВЕТО РАЖДА ОБИЧ И РАЗБИРАТЕЛСТВО
По повод рождения си ден днес Здравка Евтимова каза: „Най-много радост ми носи съзнанието, че хората, които обичам, са здрави, в семейството има здраве, а здравето ражда обич и разбирателство“. Тя допълни, че много се радва още, когато светът се опитва да поеме път към по-добро, към разрешаване на конфликтите, така че да няма страдащи и убивани, да няма хора, които са тъжни, защото любимите им не могат да се върнат при тях.
