Здравка Евтимова е сред най-големите имена в българската литература. Нейните разкази са преведени в повече от 30 държави по света, сред които и Китай. За тях Евтимова е носителка на редица награди.
През 2005 г. нейният разказ "Васил"беше избран сред десетте разказа от цял свят, спечелили конкурса на радио BBC Лондон, а десет години по-късно друг неин разказ – "Рядко", беше включен в антологията "Най-добра европейска проза за 2015 г." на американското издателство Dalkey Archive Press.
За нея думите са като цигарата за пушача - не може без тях. Разказите ѝ често ни разплакват и дори замислят. За целия процес на писането и вдъхновението разговаряме със Здравка Евтимова. Ето какво ни сподели тя:
Г-жо Евтимова, помните ли кога се обърнахте към писането за първи път?
Този въпрос въпрос ми е наистина труден, защото в ума ми винаги са се въртели най-различни истории от съвсем малко дете. Както преди, така и сега не е нужно да ги записвам. Като малка обичах да се разхождам по улиците и да гледам прозорците, когато е тъмно, вечер. Много често се забавлявах, като си представях кой живее там, какво си говорят хората. Къщата ми навява мисълта за хората, които биха населявали такива стаи. И тогава, както и сега, удоволствието е същото. Дори сега става още по-голямо, може би защото познавам повече хора.
То е нещо естествено. Писането никога не е носело финансови резултати, което го прави още по-мечтано и жадувано. По този начин пишеш това, което усещаш, без да ти диктува някой и без да се приспособяваш към нещо.
Какво ви вдъхновява да пишете?
Всякакви истории - не само преживяните. Например, вчера срещнах един баща, който водеше детето си и събираха хартия. Толкова интересно ми стана това! Виждала съм как непознати хора хвърлят стотинки на музикант, който свиреше на акордеон около метрото на Сердика. Виждам неговия израз, виждам израза на човека, който му дава стотинките.
Виждала съм отново на същото място как момче и момиченце пеят и не гледат толкова стотинките, които им дават, а колко им харесва песента. Не питам хората за техните истории, радвам се, когато те сами решат да ги споделят.
Вие пишете предимно разкази. Защо избрахте точно този жанр?
Защото времето, с което разполагам да напиша нещо, е много къс. Когато се връщаш от работа и се прибереш, историята е с теб и много ѝ се иска да излезе и вие самият искате да се освободите от нея. Тя е като камък в обувката, като зъбобол. И ако не се напише, продължава да бъде във вас и да не ви дава мира. Тази история започва да живее в разказа. Много ми се иска да имам повече време за писане. Тогава би могло да стане роман.
Какво ви взе писането?
Не смятам, че нещо ми е взело писането. Ако кажа, че ми е взело сън, то това е най-прекрасното взимане, което ми се е случвало. Никога не съм харесвала хората с команден характер и затова хората в историята си живеят, без никой да ги командва или притиска.
Писането е като да посадиш костилка от растение, без да знаеш какво ще порасне. И когато порасне, удоволствие е огромно дори и да се е родило нещо много бодливо.
