Да си добър родител определено не е лесна задача. Всеки от нас има своя ценностна система и отглежда децата си според собствените си убеждения. Понякога ни се получава, а друг път дори не можем да си дадем сметка какво не е наред в отношенията ни с най-малките членове в семейството. В такива трудни моменти на помощ идва детският психолог. Днес ще ви поговорим точно с един такъв - Юлиана Георгиева, която ще "повдигне завесата" на така сложната детска психика, помагайки ни да разберем по-добре своите малчугани.
Работите като детски психолог. Какво ви дава и какво ви отнема работата?
Работата на този етап само ми дава. Аз съм съвсем в началото на пътя си и освен, че се зареждам от работата с децата уча и много от тях. Научавам се на търпение, на различни начини, по които да осъществявам комуникацията си с тях, на много игри се научих също, защото работата с децата се случва посредством играта.
Кои са най- големите предизвикателства, които срещате?
Предизвикателство ми е всеки път когато работя в терапевтична група с деца. Спонтанността и креативността, които се изискват, фантазията на децата също е голямо предизвикателство, защото, за да отговоря на техните нужди аз също трябва много да фантазирам, а съм станала доста рационална. Голямо предизвикателство е работата с родителите. Особено когато имат големи съпротиви да приемат трудностите на децата си и се налага да ги убедя, че не е най-голямата беда ако детето не получава само шестици по математика. За мен все още всичко е предизвикателство, но това ми помага много защото работя с голямо желание.
Напоследък все повече се говори за ранен пубертет при децата между 3 и 6 години. Има ли такова понятие в психологията и колко пубертета действително има?
Това, което се случва с децата във възрастта между 3 и 6 години, е изграждането на Аз-образа. Те вече се възприемат като самостоятелни и започваме да чуваме все повече „не“ от тях и виждаме все повече желание да се отстояват и отграничават от родителите. Искат да са облечени точно с тази блузка или не искат да ядат това, което им предлагаме. В състояние са да плачат за това, че не им позволяваме нещо и да повтарят, че го искат.
Вече е доста по-трудно да отвлечем вниманието им към нещо друго и те да забравят за какво са заплакали. С една дума по-самостоятелни човечета са просто. Със свои нужди и свои предпочитания и все повече го показват. Това отстояване се случва и като тръшкане понякога, и като силен плач, който е трудно да овладеем. Напомня на отстояването, което ще се появи доста по-късно, когато вече тийнейджърът ще ни противоречи и ще търси пътя си, само дето няма да се тръшка, а ще тръшка врати и няма да плаче така безпомощно, а ще ни убеждава в правотата си.
Кои са най-големите пропасти в съвременните семейства, що се отнася до комуникацията с деца?
Пропастите са свързани най-вече с липса на качествено време, прекарано с родителите. Поради голямата си заетост те не намират време да играят с децата си, а по-скоро ги оставят сами да се занимават. Това също е полезно, но другото трябва да го има. Разбираемо е защото родителят трябва да свърши още много неща след като се прибере от работа и е по-удобно за него детето да играе някаква игра на лаптопа или да гледа клипчета на телефона си. Когато пък отделим малко време, за да си общуваме се опитваме да кажем колкото повече неща можем на детето си – дали са някакви съвети, или някакви забележки, или пък ще предпочетем да му обясним някой урок, а не да си поиграем с него или да го изслушаме. Това най-много липсва- време, в което ние да ги слушаме. Без да ги поправяме, без да ги поучаваме, без да ги коригираме. Само да ги слушаме.
5. Склонен ли е българският родител за неглижира проблемите на детето си?
Не знам дали е валидно само за българския родител. Мисля, че възрастните сме склонни да смятаме, че проблемите на децата са незначителни. Това съвсем не е така, защото в детския свят те са нещо много сериозно, а както знаем дълбоките ни рани са именно от детството. Тогава неудовлетворените нужди, непремерените думи, незачетените емоции могат да оставят отпечатък за цял живот. На децата им е даже в много случаи по-трудно от колкото на възрастните, защото те тепърва опознават света и са напълно безпомощни как да отговорят на различните поведения, с които се сблъскват.
6. Често ли се търси професионална помощ?
Да, мисля, че все повече има осъзнатост от страна на родителите, че когато детето има затруднения е добре да потърсят помощ от професионалист.
7. Кои са червените флагчета, за които да се оглеждат родителите?
В различните възрасти има различни червени флагове. Може би един от важните маркери е възможността на детето да общува. В най-ранна възраст с родителите, а после с връстниците си. Ако детето предпочита да си стои само или да играе с предмети вместо да се заиграва с връстници, ако му е трудно да осъществява очен контакт, това би могло да е червен флаг. Но все пак е важен целия контекст - не можем само от едно действие да правим заключение.
8. Все повече деца се диагностицират като „хиперактивни“. Какво се крие в този етикет?
Най- общо хиперактивността се изразява в прекомерна двигателна активност и проблеми с вниманието и импулсивността. Децата не успяват да задържат вниманието си върху една задача по-продължително време, губят фокуса си, разсейват се много лесно. За да се диагностицират обаче тези деца и да не сгрешим да кажем, че едно дете е хиперактивно, а то просто да е активно или палаво е добре да се събере информация то различни източници – детска градина, училище, семейство, детска площадка. Хиперактивното дете не е хиперактивно само в училище, а и когато си играе с други деца. Тогава то не задържа вниманието си върху една игра, а има нужда да сменя дейностите си. А диагноза се поставя от екип от специалисти – психолог, логопед и евентуално детски психиатър. Не е добре да се лепят етикети и да поставяме диагнози само въз основа на активността на детето.
9. Какъв съвет бихте дали на нашите читатели, за да бъдат „успешни“ майки?
Аз съм предпазлива в съветите, защото и на мен съвсем скоро ми предстои да стана майка и още от сега се питам дали бих била „успешна“. Но от работата си с децата със сигурност виждам тяхната необходимост от качествено общуване с родителите, виждам нуждата от повече окуражаване и похвали, от това да изслушаме детето си без да го критикуваме или прекъсваме. Понякога дори само да го оставим да ни разказва може да свърши много работа за детето. Та съветът ми е да даваме на децата си време. Време за игри, за приключения заедно, за преживявания и за разговори. Много пъти е повтаряно от колеги психолози, но то е защото наистина е важно и виждаме как липсва на децата.
