Силвия Крумова, или позната още като SilviAmica, е жена, която изписва смело мислите и терзанията си и знае, че има кой да ги чуе. Тя сама признава, че е влюбена в думите, в емоциите и в живота като цяло. Приятел е за всички онези, които търсят и намират себе си в написаното от нея. Не празнува Коледа и не обича големите, подготвени предварително подаръци. Но се радва като малко дете, когато някой се е сетил между другото да й вземе любимите бонбони. Просто така.
В интервю за iWoman тя ни води на приключение из нейните страници и ни разказва за скритото между редовете.
Опиши се с три думи.
Вода, емоция, мечтател.
Как започна писателската ти кариера?
Започна преди почти три години с Facebook страницата, на 26 декември 2016. Причината беше, че не празнувам Коледа и винаги съм сама вкъщи, докато останалите са някъде и си разменят подаръци. И тази Коледа на 25 срещу 26 вечерта, реших, че имам нужда от някакво другарче в тази нощ и създадох място, където аз да съм си другарче на себе си. Не я споделих в профила си, нито съм споменавала по някакъв начин, че е моя, още повече да съм търсила харесвания или да съм пращала покани на приятели. Просто написах няколко неща, които бяха свързани с празнуването, с равносметките около Коледа и Нова Година. И изведнъж различни хора започнаха да ми харесват текстовете, а аз се чудех как са попадналите на тях. Максимум 100 човека да са били в началото, но аз се притесних, казах си "О, не, сега всички ще видят и ще разберат, срамота". И си мислех как хората ще ме видят чувствителна и емоционална. Беше ме страх от това какво ще си помислят. Дотогава никой не ме познаваше така. Аз бях много студена, не допусках никого до себе. Сега вече, за щастие, не е така. А страницата поне година след създаването й признах, че е свързана с мен. Дори по-старите ми текстове са подписани със SilviÁmica. Първоначално не бяха подписани, защото си мислех, че когато качваш нещо всички знаят, че си е твое, но не е така. И започнах да ги подписвам със SilviÁmica.
Може ли да се каже, че поезията ти е твое отражение?
Думите са мое отражение, а и за мен са силна емоция и най-голямата ми любов. Аз съм малко далеч от поезията, така както аз я разбирам, в стихотворна форма и късо съдържание. Но това, което пиша, съм абсолютно аз, в най-чистата си форма.
Ако животът ти беше книга, какво щеше да е заглавието?
"Чуй ме".
Откъде черпиш вдъхновение?
От хората. Колкото по-открит е един човек срещу мен, без значение каква емоция носи и какви чувства изпитва, толкова по-добре. И често ме питат "Ама ти всичко това ли преживя?". Да, преживях го, благодарение на теб. Когато хората разказват нещо от сърце, то си личи. Например, когато някой ми разкаже истински щастлива случка, аз самата я пречупвам през себе си и намирам смисъл в живота. И оттам вече се ражда текстът. Просто искам да го напиша, на момента, без значение къде съм.
Кога изпитваш нужда да излееш мислите си в текст – когато си в неприятни моменти или по-скоро когато си щастлива?
Във всеки един момент. Няма значение от емоциите ми. В момента, в който реша, че нещо ми се пише, на мен просто ми се пише. Както си седим някъде на маса или сме навън с приятели, говорим си за нещо и аз изведнъж ставам и просто им съобщавам, че трябва да напиша нещо. Благодаря на близките ми и на приятелите ми за това, че винаги ме разбират в такива ситуации.
Кой е най-големият ти страх?
Бих казала, че са паник атаките. Изживях ги преди около 3 години и съм писала за тях. Освен, че са на нервна почва, те са и страх. Не знам точната причина за тях. При мен най-вероятно се появиха от страх на подсъзнателно ниво да не остана сама. С времето се научих да обичам себе си и сега вече го няма този страх. Или поне все още се уча, поетапно. Но се страхувам и от много други неща. Важното е, че ги преборвам. Знам какво трябва да се случи и просто го оставям да се случи. Не се боря със самото нещо. Страхувам се, но скачам.
С какво се гордееш?
С това, че се осмелих да пиша публично.
Какви трудности срещна при издаването на първата си стихосбирка?
Трудности не бих казала. Всичко се случи съвсем случайно, никога не съм мислела да издавам книга. Мислех си за различни списания, например към страницата, с мои текстове, които да излизат веднъж на 3 месеца или нещо подобно. Януари месец издателството на книгата се свърза с мен. То е съвсем ново и подкрепя хора като мен, които пишат главно онлайн, но нямат издадени книги. В общи линии всичко около издаването се случва благодарение на тях. Също така осъществиха всяка моя мечта или хрумване, което се появеше в главата ми.
Какви отзиви получаваш от читателите и как ти се отразяват?
Прекрасно. Това за мен е най-голямата оценка на труда, който си положил, а и не само. Когато знаеш, че си излял мислите и емоциите си в най-чистата им форма и изведнъж някой ти пише, че благодарение на теб се е осмелил да направи това, което иска. Всеки те разбира и те пречупва през собствената си призма, през емоциите, които е почувствал. А аз просто пиша. Без някаква конкретна визия и желание да се случва самото писане.
Какво най-много харесваш в себе си?
Много съм свободолюбива и харесвам това свое качество, но същевременно ми е и неприятно. Понякога пречи на хората. Твърде критична съм към себе си, крайна съм и това бих казала, че са и плюсове и минуси. Като кажа не, това е категорично не. И никога не е "може би" или "ще помисля". Човекът срещу мен понякога се плаши от тази категоричност.
А какво би променила?
Постепенно се променям. Когато реша, че нещо ми пречи, го променям. Понякога съм твърде мекушава, понякога много крайна. Всичко зависи от ситуацията и от това какво е предизвикал човекът отсреща.
Една жена трябва…?
Да бъде нежна. Уча се да бъда нежна в последно време. По-скоро хем да бъда нежна, хем да бъда опора. Да съм толкова силна, че да бъда опора, но не прекалено голяма. За да мога да позволя на човека отсреща, от мъжки пол най-вече, да изрази себе си.
Какъв е твоят свят?
Пъстър, извънвселенски, обширен, несъществуващ и в същото време тук.
