Ралица Големанова се е специализирала в документалното кино, разказвайки истински истории, докосващи зрителя. Наскоро беше представен новият й филм "Нямаш място в нашия град", на който тя е продуцент и сценарист. Лентата на режисьора Николай Стефанов всъщност е първата българска копродукция с HBO MAX и е селектиран на най-добрите международни фестивали за документално кино. Филмът определено ще ви изненада и ще повдигне някои по-дълбоки въпроси, ако успеете да погледнете извън клишетата за миньорския град Перник и грубите футболни фенове. Защото можете да видите как един мъж, на пръв поглед безкомпромисен и корав, разкрива душата си, споделя за грешките си и показва, че децата са стремежът за по-добро бъдеще.
Ти имаш опит като продуцент на документални филми със социално значение, с какво те впечатли идеята на режисьора Николай Стефанов за "Нямаш място в нашия град"?
Всъщност първоначалната идея на Николай беше за филм, разказващ за Перник. В началото на 2019 година започнахме да обсъждаме да снимаме за този град не само защото той е от там, а и защото някога е бил изключително важен индустриален център за България, а днес най-вече го свързваме с вицове. Това, което най-много ме грабна, беше идеята да разкажем автентична история за един бивш миньорски град, като отидем отвъд клишето за това място. Беше ми интересно и от гледна точка на това, че съм жена, а лентата е предимно за мъже. В днешно време много се говори за равноправието между половете, но може би сме забравили за клишетата, към които обществото кара мъжете да се придържат. Защото не е само личен избор, средата, в която си израснал, и очакванията на другите около теб също влияят. Обществото ни все още има клиширани представи как не само жените, но и мъжете трябва да се държат. За мен беше изключително любопитно да се заровя в този мъжки свят, който може би не одобряваме като жени или към който сме предубедени. Но когато се задълбочиш, започваш да разбираш, че при тях също има някои механизми, които сработват, че има натиск да се държат по определен начин, тъй като в противен случай няма да паснат в някоя група.
Ти си не само продуцент, но също така и сценарист на лентата, трудно ли ти беше заради специфичната тематика?
От самото начало развивахме проекта като филм, който да бъде достъпен за всякакви аудитории, разглеждахме тематиката извън футбола. За мен всъщност беше изключително интересно да работя по него, тъй като засягаме и социално-икономически аспекти. Аз не бях сама - "сглобявахме" го с колегите ми Николай Стефанов и Мариана Събева. Начинът, по който е направен филмът, е много по-различен – не сме писали предварителен сценарий, а обратното – животът на героите се случваше и нашата задача след това беше, на базата на това, което е заснел Николай, да разкажем една кохерентна история.
Кои бяха най-големите предизвикателства пред екипа при заснемането?
Ние тръгнахме да правим един от най-предизвикателните жанрове документални филми – филм-наблюдение, и то по най-трудния начин – като международен проект. През последните години положихме доста усилия да посетим различни международни форуми за документално кино, което беше свързано с време и с лични финанси. Когато се работи толкова дълго по проект, разбира се, има моменти, когато се изморяваш, когато се чудиш какъв ще бъде резултатът, но трябва да намериш сили и отново да се върнеш към него. А и когато работиш с нормални хора, а не с актьори, не можеш да предвидиш каква история в крайна сметка ще се получи. Има много неяснота и несигурност в този процес.
В "Нямаш място в нашия град" се разказва за миньорския град Перник, някога изключително преуспяващ, през историята на феновете на местния футболен отбор. Каква е връзката между тях и днешната реалност?
Това е в сърцевината на филма. Идеята е, че прадядовците и дядовците на героите са били миньори в началото на 20 век, когато Перник е бил истински индустриален център и много проспериращ. Със затварянето на мините и идването на промяната през 90-те години, всичко това изчезва и неминуемо се отразява върху живота на много местни семейства.
Филмът е директен и откровен, но същевременно подвига по-дълбоки въпроси, показва, че дори тези на пръв поглед корави и груби мъже имат чувствителна страна. Как човек се изправя пред грешките си и разкрива душата си?
Изключително важно за филма е, че Николай е от Перник. Той подходи към героите, които са му съграждани, с искрено любопитство и отвореност. Те, от своя страна, му отвърнаха със същото, затова се получи много добър взаимен контакт.
Във филма на фона на цялата мъжка агресивна енергия се откроява образът на Мимето, която също е част от фенската общност на Миньор Перник. Коя е тя в твоите очи?
Това, което видях през камерата на Николай, е, че такава женска фигура има място дори в толкова силна мачо среда, защото мъжете и жените се допълват. Нейното присъствие е организиращо, омиротворяващо, много често момчетата от агитката се допитват до нея... От друга страна, Мимето е в такава роля, защото и на нея й допада да ги подкрепя.
Кои бяха моментите, които теб лично най-много те изненадаха и докоснаха?
На човешко ниво най-много ме трогна историята на Цецо, един от главните персонажи, който се разкрива пред камерата и споделя изключително лични моменти от миналото си. Но също така и нещата, които разказва Мимето за живота си, тъй като много българи имат сходни дилеми и проблеми. Теми като бедност, липса на възможности в живота, да намериш начини да се докажеш, да изградиш нещо... Всички тези неща са общовалидни за хората, но още повече за българите, тъй като при нас, за съжаление, е по-трудно.
Лентата вече е показвана на няколко международни фестивала, както и пред българска публика. Какви са реакциите на зрителите?
Смятам и много се гордея от факта, че успяхме да създадем един по-различен документален филм с нашите партньори от HBO Max. Всъщност от месец март той вече е участвал в едни от най-добрите филмови фестивали. Публиката винаги реагира с голям интерес към нас и се случват доста интензивни дискусии след прожекциите. От една страна откликват на по-острата тема, а от друга биват докоснати от разкриването на героите. Всъщност много често ни споделяха, че филмът е променил гледната им точка по някои теми, че са успели да разберат една група хора, към които обикновено не биха проявили интерес. "Нямаш място в нашия град" докосва зрителите с това, че представя чисто човешки аспект на един по-скоро далечен образ на закоравелия футболен фен.
Какъв е светът, в който ти се иска да живеем?
Иска ми се да живеем в по-малко поляризиран свят. Защото това, което виждам през последните години, е, че хората вместо да имаме повече общи неща поради факта, че сме толкова свързани през дигиталните медии, ние започваме да намираме все повече точки, по които да се разделяме. Също така много бих се радвала да живеем и в един свят, в който има по-лесно общуване между мъжете и жените, тъй като много често то е натоварено с всякакви очаквания и представи. И ето посредством един филм като "Нямаш място в нашия град" можем да "комуникираме" с мъже, с които най-вероятно никога не бихме.
"Нямаш място в нашия град" може да се гледа от всяка точка в рамките на Европейския съюз в стрийминг платформата HBO Max.
Интервю на Весела Софева
