През 1999-та година Десислава Жекова стъпва за пръв път в жаравата. 21 години по-късно казва, че не тя, а нестинарството е избрало нея. За това кога огънят е настроен приятелски към теб, каква е силата на вътрешния избор и защо пътят е по-важен от целта - ето какво ни разказа Деси.
Нека си припомним началото, когато стъпи за пръв път върху жаравата. На колко години беше, какво те накара да го направиш?
Покрай добруджанския ансамбъл се запознах с нестинари, които по една случайност се оказа, че ходят да си танцуват за себе си близо до родния ми град Добрич. Изявих желание да отида с тях. Бях на 17, когато стъпих за пръв път в жаравата. И понеже не мисля, че има случайности, нестинарството се оказа наистина нещо, което ме държи, изпълва живота ми. Не мога да си представя нищо без него.
Иначе танцувам народни танци откакто се помня - още от детската градина. Изучавала съм българските ритуали и обичаи години наред. Винаги ми е било интересно нестинарство - то е мистично, красиво, различно. Също по майчина линия, далеч назад, има нестинарка. Но аз не вярвам в родовата връзка. А в това, че нестинарството само си избира човека, който да го изпълнява.
Сигурен съм, че е трудно да се опише с думи какво изпитва човек, но все пак би ли опитала?
Нещо, което ме прочиства. Изчиства съзнанието ми, дава ми спокойствие, сила, прераждам се. Чувствам се някак си по-спокойна, по-уравновесена. Оставам сама със себе си, усещаме собственото си "аз", душевността си, много по-близо.
Във всеки човек се крие една друга душа, може би азът. Тогава, като танцуваме върху жаравата, този аз се усеща най-силно. Все едно да говориш със себе си, да останеш сам със себе си. Между другото, когато не успееш да слезеш при този истински аз, тогава се получават и изгарянията. Защото не си готов, не ти е до това. Трябва да можеш да се абстрахираш от хората. Иначе огънят ти го връща и те наранява.
Вижте ТУК възможно ли е човек да танцува върху огън само с техника или само с дух.
