Има моменти, когато поглеждам назад към не толкова далечното минало и се чудя как по дяволите стигнах до категорията „разведена“. Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против разведените хора, просто никога не съм си мислила, че ще съм част от тях. Работата е там, че всъщност никога не съм искала да се развеждам (дори когато подписвах документите). Мъжът ми, по настоящем бившият, също не искаше... Но понякога в живота се случват неща, които не можем да контролираме.
Нашият брак беше изгнил отвътре. Приличаше на стара, престояла ябълка, която никога не би купил в магазина. И двамата бяхме като дървени трупи, пълни с призраци на идеи и планове, отдавна умрели, но все още там... През годините бяхме изсмукали любовта и нямаше вече какво да си дадем, освен стрес, списъци за пазар и някоя друга домашна задача като пускане на пералнята. И на двама ни това ни беше пределно ясно, но все пак никой не искаше да се развежда...
Уви, обмислихме всички възможни варианти на раздяла, на въздух, на живот, но все стигахме до там – до развода. Насилихме се да отидем на семейна терапия, но дори и психотерапевтът каза, че сме като двата края на един и същи мост. Вече беше ясно каква е следващата стъпка...
Е, разведохме се. Може би ще ви прозвучи странно, но аз все още обичах съпруга си, той мен също. И да, никога няма да спра да го наричам така, ако ще да са минали 10 години от развода. Той се изнесе на квартира в доста отдалечен квартал, но някак и двамата съумяхме да направим място на другия в живота си. Чувахме се по телефона, изпращахме си смешни мейли от офиса... Така минаха 6-7 месеца. Една вечер, докато пиехме вино на дивана, по-стар и от нашата любов, стигнахме до извода, че не можем да живеем един без друг. И познайте – за това трябваше да благодарим единствено на развода!
В петък вечер мъжът ми дойде да ме вземе в 8 часа за вечеря в любимия ни ресторант. Носеше ми роза. Знаете ли какво? Разводът спаси любовта на живота ми. Taзи, която бракът бавно беше съсипал.
