В началото бе....телефонът с шайбата... и първото ми гадже - Пешо... Споменът за тази любов продължава да ме удря в носа с острия аромат на нафталин, тъй като разговорите се провеждаха дълги часове не къде да е, a на студения циментен под във вградения гардероб на коридора в апартамента ни, намиращ с в 22-етажния блок на квартал Слатина. Там се навирах в търсене на малко privacy за мен и за моя люлински рицар, който, след като приключехме училище, се оптравяше в противоположна на мен посока, за да отпътува през 9 микрорайона, та чак в десетия. Как не си простудих яйчниците на циментения под така и не разбрах - може би, защото силната ученическа любов гореше с пламък, по-силен дори и от този на дневника на 10б клас по време на “инцидента”, наречен по-късно пред класната “Госпожо, няма да повярвате, но един помияр го изяде, защото бяхме оставили до него едни кебапчета” Наистина не повярва, ама айде. Размина ни се с един букет зюмбюли и доброволно почистване на градинката около училище.
Тийейджърската любов се развиваше предимно вербално, но не и орално - за съжаление на Пешо и за радост на ревнивия ми баща, който изпадаше в див ужас от мисълта, че малката му дъщеря, едва започнала 10 клас излиза с 11-класник. Правилата за нощно излизане бяха следните - “Ако някой младеж иска да те заведе на дискотека идва и правим спаринг. Ако спечели той - тръгваш, ако спечеля аз - оставаш“. Можете да си представите какво последва - в сбоеобразно убежище на любовта ни се превърна градинката на Народния театър, където с часове обменяхме влюбени погледи, красиви думи и слюнка, докато не ни замръзнеха ръцете от студ в следобедните часове. (Кой идиот си хваща гадже през зимата?) След това той ме изпращаше на 20-ката, където духах бясно в шепите си, за да ги сгрея и с неописуема радост ги поставях върху парното на един от малкото отоплявани трамваи по онова време. А после - айде пак с телефона в гардероба.
И тогава, някъде около милениума, се появиха gsm-ите. Получих първия си (ъъъ, още говорим за телефони, нали, да не стане объркване) като подарък за 16-ия си рожден ден - Siemens M30... беше любов от първия смс. Естествено няколко дни стоеше предимно в нас, с найлончето върху екрана, от страх да не изгубя или нараня този шедьовър на съвременната комуникация, но лека-полека привикнах с използването му и шайбата отсъпи място на клавиатурката, където за да напишеш буквата “s” ти бяха нужни едва 4 натискания на копченцето.
Почнаха се sms-ите - предимно тийнейджърски простотии от типа на “какво ще кажеш за един нощен, буен, страстен, необуздан..... бой с възглавници” или “искам да я хвана, да усетя формите й, да усетя течността вътре в мен....как обичам бира”, “сутрин не мога да заспя, защото те обичам, на обед не мога да заспя, защото те обичам, вечер не мога да заспя... защото съм гладна...” и цял низ от подобни апотеози на литературното творчество. Както си бях профил литераура, немалко стихотворения изписах под формата на sms-и. Но и аз получавах - може да не бяха толкова изпипани в творческо отношение, ама важното беше да има чувство “Виолета, Виолета, римува се с гофрета, пό си сладка ти от нея и затова за теб копнея”. Доста миличко си беше особено от гадженце профил физика и химия. В поемата не присъстваше ни натриева основа, ни калиев перманганат. Хвала на момчето!
